Работя през целия следобед. Предпазливо възкресявам спомените си и ги смесвам с това, което се открива пред очите ми. По едно време зад гърба ми изниква Бъд, изглежда уморен, но взима стъпалата на верандата по две наведнъж. Обръщам се и го посрещам с усмивка:
— Рисувам дома ти отвътре такъв, какъвто бе по времето, когато аз живеех тук. Надявам се да нямаш нищо против.
Той едва се държи на краката си.
— Да.
— Седналият на стола е баща ми, а майка ми излиза от кухнята. Сестра ми слиза по стълбите.
Бъд търка очи.
— А къде е барплотът в кухнята? И откъде се е взела тази камина?
Обяснявам му. Той наистина е капнал от умора. Главата му клюма.
— Бъд, защо не си легнеш? И без друго приключвам.
Появява се Пег и идва до вратата.
— Леле, Бъд, изглеждаш ужасно!
— И освен това се чувствам ужасно. А на всичкото отгоре едва не се скарах с шефа. Отивам да си легна, няма да вечерям, скъпа. Вероятно ще спя чак до сутринта.
С тези думи той ни напуска, минава покрай Пег и затътря крака по стълбите. Предполагам, че е изразходвал последните си сили при изкачването на верандата. Започвам да събирам статива. Пег продължава да стои на прага.
— Налага ли се да си тръгваш, Бърт? Сготвила съм ирландска яхния по класическа стара рецепта. Има предостатъчно, така че можеш да ни правиш компания. Мисля, че на децата също ще им хареса. Ще се радвам да останеш.
Поглеждам си часовника. Почти четири е. Бъд наистина е подранил. Ще позвъня и ще проверя как ще реагира леля Едит. Сигурно ще си помисли, че не харесвам храната й. Което изобщо не е вярно.
— Мога ли да използвам телефона?
— Разбира се. И не забравяй, ще бъда много разочарована, ако не останеш.
— Аз също.
Божичко, май ми става навик да жонглирам в подобни ситуации! Обаждам се на леля Едит. Обяснявам й. Тя реагира чудесно, казва, че и без друго не е приготвила нищо специално за вечеря. Говорим си още малко. Накрая затварям телефона. Пег, която стои край печката, се обръща към мен:
— Не мога да повярвам! Значи ще останеш! Това за мен е като сбъдната мечта! Еха!
— Ако нямаш нищо против, бих искал да порисувам още малко. После ще отида да видя чичо Бил. Той е настанен в дома за възрастни на Честър Авеню. Ще се върна към шест, става ли?
— Идеално. Ще си прекараме чудесно.
Точно в този момент чуваме децата да трополят по верандата. Довели са приятелчета. Отивам да опазя картината си. Боби ме вижда да се приближавам.
— Вярно е, нали, Бърт? Рисуваш умрели хора, които се разхождат като призраци в нашата къща?
— Не бих го определил точно така, Боби. Да, сега те са мъртви, но аз ги рисувам във времето, когато са били живи. Така изглеждаше тази къща, когато бях на твоята възраст.
Посочвам фигурата на баща си.
— Моят татко четеше вестника си, седнал на този стол, поставен до прозореца, а сестра ми обикновено пишеше домашните си в стаята на горния етаж, после слизаше долу. Двамата с нея учихме в „Сейнт Сирил“, също като теб и Алис.
— Но и тя е мъртва, нали?
— Точно така. Но не я рисувам мъртва. В картината ми тя е жива.
Около нас трябва да са се събрали седем-осем хлапета; не казват нито дума, само ни слушат. Боби е превъзбуден:
— Казах ли ви? Умрели хора в картината на моята къща. Това е най-призрачното, най-хелоуинското нещо, което съм виждал. Може да излязат от картината и да се заселят у нас. Ще имаме единствената къща с призраци на Хедър Лейн.
Забравил съм за Хелоуин. Утре е двайсет и пети, така че празникът наближава. Като дете обожавах да обикалям квартала маскиран и да подвиквам „беля или лакомство?“ Имахме и най-различни „нощи“ — тебеширена нощ, восъчна нощ, нощ на пакостите и прочие и това продължаваше през цялата седмица преди самия Хелоуин. Не знам откъде идва този обичай, но винаги съм подозирал, че корените му са ирландски. Ирландските хлапета винаги бяха най-дейни в нощта на пакостите. Някои от нещата, които вършеха, граничеха с престъпление. Или може би паметта ме подвежда.
Дотогава обаче ще съм си заминал. Самолетът ми за Калифорния излита на двайсет и девети. Наистина прекарах страхотен месец. И през ум не ми минаваше, че ще се окаже толкова наситен с емоции.
Започвам да оцветявам фигурата на баща си, преди още фонът да е достатъчно изсъхнал, за да не загубя тези последни слънчеви лъчи. Не е нужно да се взирам никъде другаде освен вътре в себе си и в картината. Удивен съм до каква степен образът, който рисувам, прилича на татко. Спомням си дори начина, по който кръстосваше крак върху крак, или как навиваше ръкавите на бялата си риза.