Имаше плътни, чувствени устни. Имаше и най-дълбоките сини очи, които съм виждал, разположени под същите гъсти вежди като моите. За човек, който не бе получил никакво образование и през целия си живот бе работил къртовски, той имаше излъчването на високоинтелигентен и чувствителен. Предполагам, че винаги съм го знаел, но не съм се замислял върху това. Проумявам го едва сега благодарение на тази картина, а той е мъртъв от цели двайсет и пет години. Трудно е да се очертае граница между живите и мъртвите. Усещам присъствието на Пег зад гърба си.
— Ще си съсипеш очите, вече се мръква.
— Добре, Пег. Дай ми пет минути, но нека първо си измия ръцете.
Вдигам длани, омазани с поне десетина различни цвята бои и лепкави от лака. Започвам да почиствам четките.
Когато боите са подредени по местата си, четките са скътани в чекмеджето под тях, а палитрата също е прибрана, събирам статива, затварям кутията и окачвам картината върху статива. Вече е тъмно. Влизам вътре с вдигнати ръце. Пег ме вижда.
— Иди горе да се измиеш, но гледай да не събудиш Бъд.
Качвам се тихичко по застланите с пътека стълби, прекосявам коридора и влизам в банята. За пръв път се озовавам тук, за пръв път след повече от петдесет години. Ваната си е все същата — старомодна чугунена вана с крака, умивалникът обаче е сменен с по-голям и по-дълбок, а батерията на чешмата е от модерните, при които въртиш и натискаш, за да регулираш налягането и температурата, все едно управляваш самолет. Подобни неща ме подлудяват. Тоалетната обаче е същата. Същата тоалетна със същата ръчка за пускане на водата, която чичо Бил привързваше, за да е сигурен, че няма да хвърлим в чинията изкуственото му чене, след като се прибереше пиян у дома.
Завесата на душа е нова, малките плочки на пода са същите, бели осмоъгълничета с черни фуги между тях. В училище винаги знаех какво е осмоъгълник благодарение на тези плочки. Знаех още безброй начини за комбинации между тях, така че да се получат най-различни форми. Подреждах ги в ума си, докато седях на тоалетната или пък чертаех зигзагообразни маршрути през плочките до стената, сетне се опитвах да си припомня обратния път до първоначалната плочка.
Успях да не се опръскам много с „джойстика“, да почистя ръцете си що-годе, да измия лицето си и да пригладя косата си с мокри длани. Не зная защо, но не съм от хората, които ще напълнят умивалника, за да се измият. Правя го директно от струята вода. Питам се откъде ли идва този ми навик. Зная, че не обичам нито мръсната пяна от сапуна, която плува във водата, нито мръснобелия цвят на самата вода. Вероятно това е причината.
Забелязвам малка и доста захабена кърпа за ръце и я използвам. На стената зад мен висят красиви големи кърпи за баня, но и през ум не ми минава да ги използвам, не бих го сторил, дори да си бях у дома. По-голямата част от живота ми е минала без перални и сушилни. Тогава седмичното пране се превръщаше в нелека задача за мен. Днес благодарение на пералнята и сушилнята, които имаме в Париж, прането се превръща в удоволствие за мен, обожавам да вадя чистите дрехи първо от пералнята, после от сушилнята, да ги сгъвам още топли и почти без гънки. Емили мрази да глади. Имаме ютия, но никога не съм виждал жена си да я използва. Самият аз рядко я ползвам благодарение най-вече на тези нови материи, от които шият ризите.
Осъзнавам, че се размотавам. Може би подсъзнателно не искам да посетя отново чичо Бил. Може би се боя да видя един човек, който е толкова възрастен, толкова близо до смъртта, че ще се разстроя. Въпреки това ще отида и преди да си тръгна, ще се сбогувам с него.
Когато слизам долу обаче, разбирам, че ще се наложи отново да отложа посещението. Всички ме очакват. Да видя пак чичо Бил е едно от нещата, които наистина искам да направя, защото предчувствам, че това ще е последната ни среща.
Долу обаче ме очакват край масата. Оставили са ми онова място, на което сядах винаги като дете. Откъде Пег би могла да знае подобно нещо? Това е мястото от страната на прозореца в трапезарията с лице към дневната. Пег седи на мястото на мама, близо до кухнята, а бебето е настанено на високо детско столче до нея. Това е логично. Другите децата седят едно до друго от лявата ми страна. Там сядаха Джийн и чичо Бил, когато живееше у нас. В другия край на масата откъм дневната бе мястото на татко. Предполагам, че сега там седи Бъд, защото само там стои голям стол с подлакътници. Май вещите се разпореждат с живота на хората в не по-малка степен от тази, в която хората се разпореждат с вещите. Изчаквам да видя дали няма да кажат някоя молитва или нещо подобно. В нашата къща винаги татко изричаше молитвата, но съвременните католици като че ли оставят това на децата си, ако изобщо го правят, разбира се.