Може би причината е отсъствието на Бъд, а може би е моето присъствие, но никой не казва молитва. Не че тя ми липсва. Пег ми подава голямата купа.
— Приготвила съм я по мамината рецепта. Това е истинска ирландска яхния, а не нещо сготвено надве-натри.
Мирише вкусно, много вкусно. Държа купата, за да може и Пег да си сипе. Тя слага в чинията на Джони парченце картоф, половин морков и късче говеждо, и ги намачква на пюре. Сетне сипва и на себе си малко повече, отколкото на бебето.
— Още ли ти е зле? — питам.
— По-добре съм, но не искам да рискувам.
Подавам купата на Боби. Той се изправя и избира внимателно парчетата, които му харесват. Сетне съдът отива у Алис.
— Мамо, знаеш, че мразя яхния. Нямаме ли хамбургер или нещо друго?
— Не, миличка, нямаме нищо друго. Опитай мъничко. Хапни и ще получиш десерт. Приготвила съм нещо специално.
Боби се надвесва над чинията си, тъпче храната в устата си с помощта на вилицата, която стиска здраво, все едно е лопата.
— Какво е то, мамо?
— Тайна!
— О, моля те, мамо!
Алис избира дребни късчета месо и парченца картофи, които прехвърля в чинията си; не взема нито един морков. Съчувствам й. Морковите са твърди, недостатъчно сварени за моя вкус. Като че ли само французите знаят да приготвят моркови. Пег ту яде, ту храни малкия Джони на високото му столче.
— Как върви картината с призраците?
— Много ми харесва. Пресъздава това, което съм искал да постигна, в по-голяма степен от другите ми картини. Трябваше по-рано да се досетя, че ще почувствам нещата най-добре, когато започна да рисувам къщата отвътре.
— Харесваше ли ви тук на теб и на сестра ти?
Замислям се, преди да отговоря. Не съм сигурен, че мога да отговоря за себе си, камо ли за Джийн. Приличахме си в много отношения, но бяхме и доста различни, носехме белезите на различния си пол, на различните си характери. Джийн бе изключително възприемчива, толерантна към неща, хора и случки, докато аз бях вечно нетърпелив, неспокоен, винаги в очакване да се случи нещо ново. Освен това тя се справяше с живота с по-голяма лекота и умение.
— Трудно ми е да ти отговоря. Мисля, че и на двамата ни харесваше тук. Почти не помня другите места, където сме живели. Когато първо дядо ми, а после чичо ми Бил дойдоха да живеят у нас, нещата се промениха, у нас не просто стана пренаселено, а баща ми стана по-тих, майка ми — още по-изнервена.
На Джийн й хареса повече в Калифорния, отколкото тук. Харесваше й гимназията, в която учеше. Но макар да бе едва на тринайсет, когато се преместиха, тя никога не загуби тукашните си приятели, поддържаше връзка с тях през целия си живот. Признавам, че завързваше приятелства на всяко място, където живееше, докато аз имах само двама добри приятели, Дик и Ал, и двамата вече покойници. Но това бяха хората, които харесвах най-много, докато живеехме тук. Винаги съм харесвал и нещата, които рисувам: алеите, децата, които играят хокей на улицата, нашата къща, магазинчето на Хершафт, тоест на Чики, дървото в градинката, нашата ограда, цветята. Харесвах всичко това. Когато бях на фронта, прекарвах цели дежурства, понякога по четири часа, сврян в тесния окоп, в спомени за тези прекрасни дни. Честно казано, преди със семейството ми да се преселим във Франция, никъде другаде не съм се чувствал толкова добре, колкото в тази къща, заедно с нашите и сестра ми.
Боби е спрял да се храни, заслушан в думите ми. Алис пък яде с пръсти, но и тя ме слуша.
Чудя се какво ли си мисли Пег. Иска ми се Джийн или Уилям да можеха да присъстват на този разговор. Иска ми се аз да бях Боби, а Алис да бе Джийн и Джони да бе завърналият се Уилям. Щяхме да изживеем живота си отначало. Боби заговаря с пълна уста:
— Не знаех, че си ходил на война. Мразя този квартал. Повечето деца са гадни и злобни, преследват ме по целия път от училище дотук. Къщата ни е толкова малка, а стените толкова тънки, че чуваме всяко радио или телевизор. Целият ни квартал е бордей. Няма къде да си играем освен в двора на „Стоунхърст“; но то пък е протестантско училище, а и е прекалено далече. Мразя и „Сейнт Сирил“, мразя и сестра Франсин.