Наблюдавам я как мете; вече е слязла по стъпалата; очевидно е доста дейна и жизнена жена. Има черна коса, бледо лице и ясни сини очи, които виждам дори от това разстояние; определено е ирландски тип. Странно, но ми напомня за майка ми, може би поради типично ирландската й забързаност.
Колелцата в ума ми се задвижват едно след друго. Сега пък ми напомня за сестра ми, а това е нещо, за което не искам да се сещам, не и в този момент. Задачата ми днес е да нарисувам тази картина и да отида в кафене „Триъгълника“, където да изпия няколко бири. Божичко, колко трудно ми е да прогоня този спомен! Зная, че ще преодолея мъката, трябва да го направя, но всичко се случи толкова внезапно.
Докато непознатата ту мете, ту ме наблюдава, не пропуска да надзърта през вратата с мрежа против насекоми и да хвърля по едно око и на бебето, което е оставила у дома си. Същинската врата, онази със стъклото, гравирано на ромбове, и с красиво извитата месингова дръжка, вратата, през която аз самият обичах да надничам като дете, бе отворена, но другата с мрежата бе затворена. Струва ми се, че там има малко детенце, около двегодишно, което се подпира на мрежата. След няколко минути майката се прибира вътре.
Май съм напластил прекалено много боя във фона и тя започва да се стича; затова избирам малка четка, мацвам черна боя и повтарям някои от контурите на скицата, за да съм наясно къде какво да рисувам. Обикновено не правя така, но този път композицията е толкова сложна и изкривяванията в пропорциите са толкова големи, че изпитвам необходимост добре да подготвя основата, преди да се захвана със същинското нанасяне на боите.
Слънцето се показва иззад облаците. Небето засиява още по-лазурно и над края на улицата се струпват удивително красиви бели пухкави облачета. Едва ли ще се задържат дълго, но точно от тях се нуждае моята картина; тези облаци изразяват моето усещане за стабилност и реалност, съчетано с чувство за лекота и ефирност.
Оставям четката и се взирам в облаците. Носят се съвсем бавно, мога да уловя движението им просто като затворя едното си око и измеря разстоянието спрямо телефонния стълб. Долу, където се вижда Чърч Лейн, цветът им е лазурносин, но по-нагоре прелива в кобалтово и накрая завършва с къдрави бели дантели.
Слагам още бои върху палитрата, допълвам цветовете, останали от предишната картина, и добавям някои, които не са ми трябвали тогава.
Децата започват да се прибират по домовете си за обяд. Някои са с униформа, същата униформа, която носех и аз, когато ходех на училище. Енорийското училище „Сейнт Сирил“ се намира на четири пресечки оттук. Други хлапета носят джинси и пуловери, явно идват от общинското училище в Стоунхърст, което е малко по-далеч от енорийското. На всеки четири деца с униформи се пада по едно с обикновени дрехи, затова си вадя извода, че кварталът си е останал предимно католически, какъвто бе и по времето, когато живеех тук. Е, не е населен само с ирландци както някога, а с католици от всякакъв произход — ирландци, поляци, италианци, немци, чехи… Нямам представа защо един най-обикновен квартал е останал обвързан с една-единствена религия толкова дълго време. Не е чак толкова близо до католическото училище, което се намира отвъд Лонг Лейн, на практика в друг град — Ийст Лансдаун.
Хлапетата се носят забързано към мен. Прибират се у дома само за обяд, затова не носят чанти или учебници.
Те обаче умират от любопитство да разберат какво точно правя! Не мисля, че някое от тях е виждало досега уличен художник. Опитвам да си представя как бих реагирал, ако аз се прибирах у дома от училище и срещнех на улицата възрастен мъж с триножник да рисува огромна картина. Щях да си помисля, че е откачен. Сигурен съм, че повечето деца си мислят абсолютно същото.
Задават ми обичайните въпроси. „Защо правиш това?“ „Някой плаща ли ти?“ „Колко време ти отнема?“ „Какви са тези бои? Маслени ли са?“
Сетне пожелават да узнаят къде живея. Разказвам им как съм живял тук като дете, но пояснявам, че сега живея в Париж. Едно от тях, момиченце, пита:
— Париж, Франция ли?
Отвръщам, че живея точно там, но съм американец. Молят ме да кажа нещо на френски. Изломотвам няколко лесни израза. Това направо ги смайва. Наистина съм същество от друга планета.