Седя на масата в кухнята и прелиствам „Филаделфия Инкуайърър“, когато леля Едит влиза.
— Я виж кой бил тук! Какво ти става, не можа да спиш ли? И защо, за Бога, гледаш като котка, която току-що е уловила мишка?
— Не, не, не обичам вкуса на мишки и освен това трудно се ловят. За сметка на това имам страхотна идея, но ми трябва твоята помощ.
— Какво ли ще бъде този път? В каква ли дяволия се опитваш да ме забъркаш?
— Трябва ми главата ти, а също и тази на чичо Марвин… Надявам се да нямаш нищо против.
Това приковава вниманието й.
— Ти за какъв се мислиш, за ловец на глави или какво? Каква щуротия пак си намислил?
Забелязвам, че държи в ръка тежкия тиган за пържене. Дали пък няма да ме фрасне с него по главата?
— Искам да нарисувам портрети и на двама ви, на теб и на чичо Марвин. Няма да ти отнема много време. Мога да се справя за около два часа.
— Албърт, каква муха ти е влязла в главата, та ти е хрумнало подобно нещо?
— Изобщо няма да е необходимо да позираш, да стоиш неподвижно. Ще си приказваме, а през това време ще те рисувам. Можем да го направим на верандата, където светлината е подходяща.
Леля Едит продължава да стиска тигана в ръка. Дали пък няма да ме остави без закуска?
— Но защо ти е да правиш подобно нещо, Албърт? Зная на какво приличам и не ми е притрябвало да се гледам в огледало, вече не го правя и си имам причина. Освен това как ще нарисуваш Марвин, ще го изкопаеш от гроба ли?
— Не, лельо Едит, не мисля за теб, а за Едгар и децата му, твоите внуци. Сигурен съм, че биха се радвали да имат ваши портрети. Така ще ви запомнят завинаги.
— Ти какво се опитваш, да ме подготвиш за погребение ли? Не искам никой да ме запомня в този ми вид, а и не смятам, че Марвин би го искал. Албърт, много мило от твоя страна, но не мога да си позволя нещо подобно. По-добре излез навън и нарисувай още някоя от улиците, където си живял, от това ще излязат хубави картини.
— О, лельо Едит, моля те! Искам да ти подаря тези портрети. Ако искаш, окачи ги в мазето, за да плашиш мишките, нямам нищо против, но съм сигурен, че Едгар, Емили и всички останали от семейството ще им се зарадват.
Леля Едит се преструва, че замахва да ме цапардоса по главата с тежкия тиган.
— Гледай го ти! Сега пък се опитва да изкара, че ако не се съглася да позирам, цялото семейство ще ме намрази. Много си хитър!
С тези думи тя се обръща и влиза в кухнята. По време на закуската успявам най-сетне да я убедя да ми позира. Леля Едит настоява да нарисувам първо чичо Марвин, защото така или иначе той нямало как да възрази.
— Можеш да се поупражняваш върху него и след като видя какво възнамеряваш да направиш, ще реша дали да ти позволя да ме рисуваш.
Сделката обаче е сключена. Леля Едит обещава да ми даде няколко снимки, с чиято помощ да работя. Ще разпъна статива на верандата, като преди това я застеля със стари вестници. Ще започнем работа към девет и половина. Така ще мога да го нарисувам до обяд. Привършвам със закуската и хуквам на горния етаж, грабвам статива, лака, терпентина и платното, преди на леля Едит да й е хрумнало нещо друго. Когато съм готов, подреждам снимките около себе си. Те не са толкова много, правени са доста отдавна и всичките са малки, ако изключим сватбената фотография отпреди петдесет години. Ще работя предимно по памет. Няма проблем. Чудя се защо не съм се сетил по-рано за това.
Най-напред определям мястото на главата върху платното и съотношението й като размер и обем спрямо фона. Ще я разположа по-високо в картината и ще продължа надолу, докато стигна до джобчето на сакото му, на което е окачена табелката му на служител от паркинг, а зад нея са пъхнати моливите му. Работата напредва и приликата се получава, но чичо Марвин изглежда уплашен, а неизменният му озадачен поглед е прекомерно подсилен. Такива са моите портрети, от онези, които никой не би си купил. Тревожа се как ли ще реагира леля Едит. Всеки от нас има своя собствена представа за това как изглежда нещо или някой. Това е същността на живописта. Завършвам картината, преди леля Едит да дойде и да обяви, че обядът е готов. Нямам представа дали се е навъртала наоколо, за да хвърля по едно око или не; едва ли го е направила. Застава зад мен, докато изписвам името на чичо Марвин в долния край на картината, подписвам се и слагам датата.