— Да, това е Марвин. Не прилича много на него, но все пак мога да го разпозная. Не знам обаче дали някой друг ще открие прилика.
Отстъпвам назад, за да погледна от разстояние.
— Аз бих го познал, лельо Едит, но иначе съм съгласен с теб. Прилича на повечето от моите портрети; това може да бъде и братът на чичо Марвин или някой друг роднина.
— А, не, брат му прилича повече на него, отколкото тази картина.
— Сега е твой ред, лельо Едит, и не се опитвай да се измъкнеш.
— Първо да се нахраним. Умирам от глад. Разбира се, че ще ти позирам, дори съм си измила косата.
Менюто е обичайното, но този път тя е приготвила и няколко хотдога. Отново преяждам като свиня. Пренесли сме картината в кухнята и сме я подпрели на бюфета в ъгъла, където да можем да я гледаме.
— Ако видиш нещо, което не ти харесва, лельо Едит, просто ми кажи. Все пак ти си истинската специалистка по чичо Марвин. Толкова време съм се взирал отблизо в този портрет, че съм изгубил реалната си преценка.
— Не бих променила нищо, Албърт. Колкото повече го гледам, толкова повече ми харесва. Не мога да му се наситя.
— Права си, лельо Едит. Седя си тук и го гледам, а той се променя пред очите ми — вратът му се издължава, а лявото му око се издига високо над дясното. Това е то истинската магия!
Тя ме поглежда с блеснали очи, сетне се засмива:
— Не, Албърт, картината е чудесна. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
Говори напълно сериозно. Привършваме да се храним. Докато леля Едит разчиства, аз отивам горе за другото платно. Трябва да внеса малко ред и сред боите върху палитрата. Изненадан съм, но не се чувствам уморен. Разбира се, рисувах седнал вместо прав, както правя навън, на улицата. Освен това на остъклената веранда е топло, което също ми е от полза.
Обаждам се на Пег, за да я предупредя, че днес няма да ходя у тях; извинявам й се. Обяснявам й, че рисувам портрети на леля Едит и на чичо Марвин.
— Но аз мислех, че чичо ти е мъртъв и леля ти е самичка. Да не рисуваш пак призраци?
Обяснявам й за снимките и я питам дали има нещо против да отида у тях утре. Отговаря, че ще ме очаква с нетърпение.
Докато я рисувам, леля Едит решава кръстословица. И при най-малкото затруднение непрекъснато ме пита за една или за друга дума, аз пък все й повтарям да гледа към мен. Изненадан съм колко често ми се налага да отгатвам думи. Като че ли за пръв път осъзнавам до каква степен е отслабнал нейният изключително гъвкав и надарен ум. Чудя се дали тя го осъзнава. Не искам тъгата ми да проникне в картината.
Портретът се получава. Без да съм се стремил към това, изпод четката ми изниква ликът на по-млада жена. Съзнавам, че това е по-скоро израз на чувствата ми към нея, на спомените ми, отколкото отражение на образа пред очите ми. По същия начин нарисувах и къщите около дома си, както и портрета на чичо Марвин. Решавам да се подчиня на силата на емоциите, да прекратя опитите си да имитирам това, което виждам, и да нарисувам онова, което ми подсказва сърцето. Час по-късно леля Едит оставя кръстословицата в скута си и вперва поглед в мен:
— Може ли да отида до тоалетната, Албърт? Обещавам да не надзъртам.
— Разбира се, че можеш, не искаме да направиш някоя беля, нали? Освен това погледни, ако искаш.
Тя се спира за малко зад гърба ми, като пристъпва от крак на крак.
— Мили Боже! Приличам на собствената си дъщеря, на дъщерята, която никога не съм имала. Виждам нещичко и от София. По-добре да побързам. Ей сега се връщам.
Продължавам да рисувам, работя върху фона, който не е фигуративен, а просто пъстроцветен килим от различни земни цветове. Тя се връща.
— Олеле, Господи, не мога да повярвам! Трябва да ми сложиш малко бръчки, а и да нарисуваш гушата ми. Не се бой да ме покажеш каквато съм в действителност. Знам на какво приличам.
Отново сяда да ми позира. Рисувам още около час и внезапно осъзнавам, че съм готов. Получава се портрет, който бих искал да запазя за себе си. Вложил съм в него цялата си любов към леля Едит, любов, която не бих могъл да опиша с думи. Оставям четката и поглеждам към леля си. Смигвам й.
— Е, малкият, свърши ли?
— Да, предполагам, ако изобщо може да се каже, че съм свършил нещо. Нали знаеш, рядко довършвам нещата, които започвам.
Тя отново сяда на стола, за да позира. Поглеждам я. Права е. Откривам в нея и леля София, както и — за моя изненада — нещичко и от Джийн. Не се бях замислял върху това. Трябваше обаче да се досетя. Уилям ще ми помогне и с тази картина.