— Какво имаш там?
— Катинар — каза тя.
— Ама че идиотщина! — рече сенаторът, ядосан, попита: — Къде е ключът? — макар че много добре знаеше къде е.
Лаура Фарина въздъхна облекчено.
— У татко е — отвърна тя. — Той ми поръча да ви кажа да пратите човек да го вземе и по него да му изпратите писмено обещание, че ще уредите положението му.
Сенаторът настръхна.
— Мръсен французин! — прошепна той, а после затвори очи, за да се отпусне, и остана лице срещу лице със самия себе си в тъмното. „Помни, че и ти, и който и да е друг, след съвсем кратко време ще бъдете мъртви и че скоро след това от вас не ще остане дори името ви“ — спомни си той. Почака да се успокои и тогава попита:
— Кажи ми едно нещо: какво си чувала да приказват за мене?
— Самата истина ли?
— Самата истина.
— Ами казват — осмели се Лаура Фарина, — че вие сте по-лош от другите, защото сте различен.
Сенаторът не прояви никакво раздразнение. Дълго мълча със затворени очи и когато ги отвори пак, сякаш се беше отърсил от най-дълбоките си инстинкти.
— Дявол да го вземе — реши той, — кажи на баща си, че ще уредя неговата работа.
— Ако искате, самата аз ще отида за ключа — каза Лаура Фарина.
Сенаторът не я пусна.
— Забрави го този ключ — каза той — и поспи малко до мене. Хубаво е да има някой до тебе, когато си сам.
Тогава тя сложи главата му на рамото си, вперила очи в розата. Сенаторът я прегърна през кръста, скри лице под мишницата й с дъх на горско животно и се предаде на ужаса си. След шест месеца и единадесет дни той щеше да умре в същото положение, опозорен и отритнат заради публичния скандал с Лаура Фарина и плачейки от яд, че умира без нея.