Нещо в тона й накара Катерин да се изчерви.
— Аз, аз… не разбирам.
— Остави я на мира — намеси се брюнетката.
— Защо пък? — попита Джийн-Ан. — За каква се мисли тя, по дяволите? — И се обърна към Катерин: — Искаш ли да знаеш какво говорят за теб всички?
„Господи, не!“
— Да.
— Че си лесбийка.
Катерин я гледаше втрещена, не можеше да повярва на ушите си.
— Какво съм?
— Лесбийка, рожбо. Не можеш да заблудиш никого, въпреки че се правиш на голяма светица.
— Т-това е абсурдно — заекна Катерин.
— Да не мислиш, че хората са глупаци? — попита Джийн-Ан. — Само дето не си си окачила табела.
— Но аз, аз никога…
— Момчетата си падат по теб, но ти не им буташ.
— Хайде де! — избухна Катерин.
— Майната ти — рече Джийн-Ан. — Не си нашият тип.
Тръгнаха си, а тя смазана гледаше след тях.
Тази нощ Катерин лежеше в леглото си и не можеше да заспи.
„— На колко години сте, мис Алегзандър?
— На деветнадесет.
— Имали ли сте полови сношение с мъж?
— Никога.
— Харесват ли ви мъжете?
— Нима не харесват на всички?
— Някога имали ли сте желание да се любите с жена?“
Катерин размишлява върху това дълго и упорито. Беше се заглеждала по други момичета, по учителки, но то беше част от растежа. Сега си представи, че се люби с жена, че телата им се преплитат, че допира устни до женски устни, че меки женски ръце галят тялото й. Тя потрепери. Само това не! Гласно си рече:
— Аз съм нормална.
Но щом е нормална, защо лежи тук сама? Защо не се чука някъде навън като другите? Може би е фригидна. Може би трябва да й се направи някаква операция? По всяка вероятност — лоботомия.
Когато небето зад прозореца на общежитието започна да просветлява от изток, Катерин — цяла нощ немигнала — взе решение. Щеше да изгуби девствеността си и късметлията щеше да бъде партньорът по легло на всяко момиче — Рон Питърсън.
2.
НОЕЛ
Марсилия — Париж, 1919 — 1939 година
Тя беше родена принцеса.
Най-ранните й спомени бяха от едно бяло кошче, покрито с дантелен балдахин, украсено с розови панделки и пълно с меки плюшени животни, красиви кукли и златни дрънкалки. Бързо се научи, че ако отвори уста и нададе вик, някой ще дотича да я прегърне и утеши. Когато беше шестмесечна, баща й я извеждаше в градината в количката, даваше й да докосва цветята и казваше:
— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.
Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:
— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.
Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:
— Това там е твоето царство, принцесо — посочваше баща й високите мачти на корабите, поклащащи се на котва в пристанището. — Виждаш ли тези големи кораби? Един ден те ще бъдат под твоя команда.
В замъка идваха гости да я видят, но само на някои по-специални им се разрешаваше да я подържат. Другите я разглеждаха легнала в малката люлка и изпадаха във възторг от невероятно нежните й черти, чудесната й руса коса, кадифената кожа с цвят на мед, а баща й гордо казваше:
— Всеки може да познае, че е принцеса! — Навеждаше се над люлката и прошепваше: — Някой ден ще дойде един красив принц и ще те отнесе.
И нежно я завиваше с топлото розово одеялце, а тя се унасяше в спокоен сън. За нея целият свят беше розов сън от кораби, високи мачти и замъци и чак когато стана на пет години, тя разбра, че е дъщеря на марсилски рибар, а замъците, които виждаше от прозорците на малката си таванска стая, бяха складовете около вонящия рибен пазар, където работеше баща й. Нейна флотилия бяха старите рибарски кораби, които отплаваха всяка сутрин преди разсъмване и се връщаха в ранния следобед, за да избълват в крайбрежните докове зловонния си товар.
Това беше царството на Ноел Паж.
Приятелите на баща й го предупреждаваха да внимава какво прави.
— Не пълни главата й с врели-некипели, Жак. Ще си въобрази, че е нещо повече от другите.
Техните пророчества се сбъднаха.
На пръв поглед Марсилия е град на насилието, град, пълен със зажаднели за развлечения моряци и ловки хищници, които им помагат да изхарчат парите си. Но за разлика от останалите французи жителите на Марсилия притежават чувство на солидарност, породено от общата борба за оцеляване, защото прехраната на града идва от морето, а рибарите на Марсилия са част от семейството на рибарите по целия свят. Те споделят заедно бурите и спокойните дни, внезапните бедствия и изобилния улов.