Пет дни, след като я бяха докарали в болница „Евангелисмос“, Катерин отвори очи и видя, че се намира в малка бяла болнична стая. Сестра в колосана бяла престилка оправяше леглото й, а доктор Никодес беше допрял стетоскоп до гърдите й.
— Хей, студенее — отпаднало запротестира тя.
Той я погледна и рече:
— Я виж кой се е събудил!
Катерин бавно огледа стаята. Светлината изглеждаше нормална, тя вече не чуваше бученето на кръвта си, нито биенето на сърцето и агонията на тялото си.
— Мислех, че съм в ада. — Гласът й беше като шепот.
— Наистина бяхте.
Тя погледна китките на ръцете си. Кой знае защо бяха превързани.
— Откога съм тук?
— От пет дни.
Изведнъж си спомни защо е превързана.
— Май направих глупост.
— Да.
Катерин затвори очи и промълви:
— Съжалявам.
Когато отново ги отвори, беше вечер. Бил Фрейзър седеше на стол до леглото й и я гледаше. На нощното шкафче имаше цветя и бонбони.
— Здравей — бодро рече той. — Изглеждаш много по-добре.
— По-добре от кога? — вяло попита тя.
Той хвана ръката й.
— Наистина ме изплаши, Катерин.
— Толкова съжалявам, Бил.
Усети, че се задавя, и се изплаши, че ще заплаче.
— Донесох ти цветя и бонбони. Когато се почувстваш по-силна, ще ти донеса и книги.
Тя гледаше милото му силно лице и си мислеше: „Защо не обичам него? Защо съм влюбена в мъжа, когото мразя? Защо Бог трябваше да се превърне в палячо?“
— Как попаднах тук? — попита Катерин.
— С линейка.
— Кой ме намери?
Фрейзър помълча.
— Аз. Няколко пъти се опитвах да ти се обадя, не отговаряше, разтревожих се и разбих вратата.
— Май трябва да съм ти благодарна, но да ти кажа честно, още не съм убедена в това.
— Искаш ли да поговорим за случилото се?
Катерин поклати глава и от движението главата й започна да пулсира.
— Не — прошепна тя с тих глас.
Фрейзър кимна.
— Утре трябва да замина. Ще се обаждам.
Катерин усети нежна целувка на челото си и притвори очи, за да не вижда нищо. Когато отново ги отвори, бе полунощ и тя беше сама.
Рано на другата сутрин Лари дойде да я види. Катерин го наблюдаваше как влиза в стаята и сяда на стола до леглото й. Очакваше, че ще е измъчен и нещастен, но той изглеждаше прекрасно — слаб, загорял и спокоен. Катерин ужасно съжаляваше, че не е успяла да среше косата си и да си сложи червило.
— Как си, Кати? — попита я Лари.
— Страхотно. Самоубийството винаги ми се отразява добре.
— Страхуваха се, че няма да оживееш.
— Съжалявам, че съм те разочаровала.
— Това, което казваш, е много мило.
— Но е истина, нали, Лари? Щеше да се отървеш от мен.
— За Бога, не искам да се отърва от теб по този начин, Катерин. Искам само развод.
Тя гледаше този загорял красив мъж, за когото се беше омъжила — сега лицето му бе малко по-посърнало, устата му — малко по-сурова, момчешкото му очарование се беше поизтъркало. За какво толкова се измъчваше тя? За седемте години мечти? Беше му се отдала с толкова любов и надежди, че не можеше да понесе мисълта да се откаже от тях, да признае, че е направила грешка, превърнала живота й в безплодна пустиня. Спомни си Бил Фрейзър, общите им познати във Вашингтон, приятно прекараното време с него. Не можеше да си спомни кога за последен път се е смяла или дори усмихвала. Но всичко това всъщност беше без значение. В крайна сметка не пускаше Лари, защото все още го обичаше. Той чакаше отговора й.
— Не — каза Катерин. — Никога няма да ти дам развод.
Същата вечер Лари се срещна с Ноел в запустелия манастир Кайсариани в планината и й предаде разговора си с Катерин.
Ноел го изслуша съсредоточено и попита:
— Смяташ ли, че ще промени решението си?
Лари поклати глава.
— Понякога е страшно вироглава.
— Трябва отново да говориш с нея.
И Лари опита пак. През следващите три седмици той изчерпа всички доводи, които можа да измисли. Моли я, придумва я, бесня от яд, предлага й пари, но нищо не я трогваше. Катерин още го обичаше и беше сигурна, че ако той се опита, също ще се влюби в нея отново.
— Ти си мой съпруг — упорито повтаряше тя. — И ще останеш мой съпруг, докато умра.
Лари предаде думите й на Ноел.
Ноел кимна.
— Да.
Той я погледна озадачен.
— Какво „да“?
Лежаха на плажа на вилата, върху пухкави бели хавлии, метнати на напечения пясък. Небето беше дълбоко и блестящо синьо, осеяно тук-там с бели слоести облачета.
— Трябва да се отървеш от нея.
Тя се изправи и закрачи към вилата, дългите й грациозни крака се движеха плавно по пясъка. Лари остана да лежи смутен, мислеше, че сигурно не е разбрал думите й. Сто на сто тя не иска от него да убие Катерин. Тогава си спомни за Елена.