— Господин Минос, нима почти половината от хората, които идват при вас, решават, че не искат развод?
— Да.
Челото на Минос се покри с капчици пот. Той се обърна към Петрос Демонидес, но Демонидес съсредоточено разглеждаше една пукнатина на пода.
— Е, убеден съм, че не от недоверие към вашите способности — рече. Котас.
— Разбира се, че не — отбранявайки се, отвърна Минос. — Много често хората идват поради някакво глупаво хрумване. Съпрузите се скарват, решават, че се мразят, и искат развод, но когато се стигне до съд, в повечето случаи променят намерението си. — Внезапно той млъкна, разбрал напълно значението на думите си.
— Благодаря ви — любезно рече Котас. — Много ми помогнахте.
Петрос Демонидес разпитваше една свидетелка.
— Моля, вашето име?
— Каста. Ирини Каста.
— Госпожица или госпожа?
— Госпожа. Вдовица съм.
— Какво работите, госпожо Каста?
— Икономка съм.
— Къде?
— При богато семейство в Рафина.
— Това е село край морето, нали? На сто километра северно от Атина?
— Да.
— Моля, разгледайте двамата подсъдими. Виждали ли сте ги?
— Разбира се. Много пъти.
— Бихте ли казали при какви обстоятелства?
— Живеят в съседната вила. Често съм ги виждала на плажа. Голи.
Присъстващите зашушкаха и се раздвижиха. Демонидес погледна дали Котас няма да възрази, но старият адвокат седеше със замечтана усмивка, от която прокурорът се почувства още по-неспокоен. Отново се обърна към свидетелката.
— Сигурна ли сте, че сте видели точно тях? Знаете, че сте се заклели, нали?
— Те са.
— На плажа приятелски ли се държаха?
— Е, не се държаха като брат и сестра.
Смях от публиката.
— Благодаря. — Демонидес се обърна към Котас. — Можете да разпитате свидетелката.
Наполеон Котас дружелюбно кимна, изправи се и спокойно се приближи към огромната жена на свидетелското място.
— От колко време работите в тази вила?
— От седем години.
— Седем години! Сигурно много добре си вършите работата.
— Разбира се.
— Може би ще ми препоръчате добра икономка. Смятам да купя къща на плажа в Рафина. Проблемът е, че имам нужда от уединение, за да работя. А доколкото си спомням, тези вили са строени много близо една до друга.
— О, не! Всяка вила е с висока ограда.
— А, добре. Но не са ли прекалено наблизо?
— Съвсем не. Между вилите има поне петдесет метра. Знам една, която се продава. Съвсем усамотена, а за икономка ще ви препоръчам сестра си — добра, изпълнителна, може да готви.
— Благодаря, госпожо Коста. Това е чудесно. Сигурно ще й се обадя още следобед.
— През деня е на работа. Ще се прибере в шест часа.
— Сега колко е?
— Нямам часовник.
— Там на стената има голям часовник. Колко показва?
— Трудно ми е да го видя. Чак в дъното на залата е.
— Колко според вас е разстоянието оттук до часовника?
— Около… двадесет метра.
— Десет, госпожо Каста. Нямам повече въпроси.
Беше петият ден на процеса. Ампутираният крак на доктор Израел Кац отново го болеше. Когато оперираше, той можеше да стои с часове прав на протезата, без да изпитва болка. Но сега без напрегнатото съсредоточаване, което да поглъща вниманието му, окончанията на нервите изпращаха запомнени сигнали от крайника, който липсваше. Кац се размърда неспокойно на стола, за да облекчи напрежението в бедрото си. Откакто беше в Атина, се опитваше всеки ден да се срещне с Ноел, но безуспешно. Разговаря с Наполеон Котас и адвокатът му обясни, че Ноел е много разстроена, за да се среща със стари приятели, и че е по-добре той да изчака края на делото. Израел Кац помоли да й предаде, че е дошъл да й помогне с каквото може, но не беше сигурен, че тя е получила съобщението. Седеше в залата ден след ден с надеждата, че Ноел ще погледне към него, ала тя изобщо не поглеждаше към залата.
Дължеше й живота си и се чувстваше безсилен, че не може да й се отплати. Нямаше представа как се развива делото и дали Ноел ще бъде осъдена или оправдана. Котас беше добър адвокат. Ако някой можеше да освободи Ноел, това беше той. И все пак Израел Кац бе обзет от тревога. До края на процеса имаше още много време. Може би предстояха изненади.
Заклеваше се един свидетел на обвинението.
— Вашето име?
— Кристиан Барбе.
— Французин ли сте по националност, господин Барбе?
— Да.
— Местоживеене?
— Париж.
— Бихте ли казали на съда какво работите?
— Собственик съм на частна детективска агенция.
— Къде се намира тази агенция?
— Централната кантора е в Париж.
— С какви случаи се занимавате?
— С най-различни… дребни кражби, изчезнали хора, проследяване по желание на ревнив съпруг или съпруга…