Лари чу смаян последните думи на председателя, не можеше да повярва на ушите си, а когато съдебният пристав се приближи и го хвана за ръката, го блъсна и се обърна към съдиите.
— Чакайте малко! — извика той. — Не съм я убил! Изиграха ме!
Приближи се бързо още един пристав и двамата хванаха Лари. Единият извади белезници.
— Не! — крещеше Лари. — Чуйте ме! Не съм я убил!
Опита се да се отскубне от приставите, но белезниците щракнаха на китките му и мъжете го измъкнаха от залата.
Ноел почувства, че я хващат за ръката. Една полицейска инспекторка чакаше да я изведе от залата.
— Хайде, мис Паж.
Сякаш я викаха на сцената в театъра. Хайде, мис Паж. Само че този път завесата щеше да падне завинаги. Внезапно Ноел осъзна, че за последен път в живота си е пред публика, за последен път е сред хора, вън от килията. Това беше прощалното й излизане пред публика и тази мръсна мрачна съдебна зала — последната й сцена. „Е — предизвикателно си рече тя, — поне имам много публика.“ За последен път огледа препълнената зала. Видя Арман Готие, който се бе вторачил в нея слисан и мълчалив, за пръв път изгубил цинизма си.
Ето го Филип Сорел, който напразно се опитваше да й се усмихне окуражително.
В дъното на залата беше Израел Кац — очите му бяха затворени, устните му се движеха, сякаш безмълвно се молеше. Ноел си спомни нощта, когато го беше измъкнала в багажника на генералската кола под носа на албиноса от Гестапо, и страха, който бе изпитвала тогава. Но той беше нищо в сравнение с ужаса, който я владееше сега.
Погледът й обхождаше залата. Спря се на търговеца Огюст Ланшон. Не можеше да си спомни името му, но помнеше свинското му лице, дебелото му тумбесто тяло, мрачната хотелска стая във Виан. Когато улови погледа й, той премига и сведе очи.
Висок привлекателен мъж с прошарени коси, който приличаше на американец, стоеше прав и я гледаше, сякаш искаше да й каже нещо. Ноел нямаше представа кой е.
Инспекторката я дърпаше за ръката.
— Да вървим, мис Паж…
Фредерик Ставрос беше потресен. Беше не само свидетел, но и участник в едно инсценирано обвинение. Би могъл да отиде при председателя на съда и да му каже какво е станало — какво е обещал Котас. Но дали щяха да му повярват? Щяха ли да приемат неговото твърдение срещу Наполеон Котас? Всъщност нямаше никакво значение — с горчивина си мислеше Ставрос. Сега с него беше свършено като адвокат. Никой повече нямаше да го наеме. Чу името си, обърна се — до него стоеше Котас. Каза му:
— Ако утре си свободен, заповядай да обядваме заедно, Фредерик. Бих искал да те запозная със съдружниците си. Мисля, че те очаква добро бъдеще.
Над рамото на Котас Фредерик Ставрос видя, че председателят на съда се отправя през изхода към кабинета си. Сега беше моментът да поговори с него, да му обясни случилото се. Ставрос се обърна към Наполеон Котас, все още ужасен от направеното от този човек, и се чу да казва:
— Много мило от ваша страна. Кога ще ви бъде удобно?
Според гръцкия закон екзекуциите се изпълняваха на малкия остров Егина, на един час път от пристанището на Пирея. Специален кораб превозваше осъдените до острова. Множество малки сиви скали обграждаха пристанището, високо на хълма на една гола скала беше построен фар. Затворът се намираше в северната част на острова и не се виждаше от малкото пристанище, където екскурзионните кораби редовно стоварваха възторжени туристи. Те прекарваха час-два в пазаруване и разглеждане и продължаваха към следващия остров. Затворът не беше включен в екскурзионните маршрути и към него освен по работа не се приближаваше никой.
Беше четири часът сутринта, неделя. Екзекуцията на Ноел беше насрочена за шест.
Бяха й донесли да облече любимата си рокля — виненочервена, от кардирана вълна от модна къща „Диор“ — и подходящи обувки от червен велур. Бельото й беше ново, копринено, с ръчна бродерия. Около шията си носеше бяло жабо от венецианска дантела. Константин Демирис беше изпратил нейната фризьорка, за да й направи прическата. Сякаш Ноел се готвеше за някакво празненство.
С ума си разбираше, че смъртта й няма да бъде отменена в последния миг, че скоро тялото й ще бъде жестоко простреляно, а кръвта й ще се плисне по земята, ала дълбоко в себе си още се надяваше, че Константин Демирис ще направи чудо и ще запази живота й. Дори нямаше нужда от чудо — достатъчни бяха само едно телефонно обаждане, една дума, един жест на златната му ръка. Стига да я пощадеше, щеше да му се отплати. Бе готова на всичко. Само ако можеше да го види, щеше да му каже, че никога няма да погледне друг мъж, ще посвети целия си живот на това, да го направи щастлив. Ала разбираше, че няма смисъл да моли. Ако Демирис дойдеше при нея — да. Но ако трябваше тя да отиде при него — не.