Имаше само два часа.
Лари се намираше в друга част на затвора. След присъдата пощата му се беше увеличила десетократно. Валяха писма от жени от всички краища на света. Директорът на затвора, който се смяташе за човек с опит, бе смаян от някои от тях.
Лари Дъглас може би щеше да изпита удоволствие, ако ги беше прочел. Но натъпкан с успокоителни, той живееше в полумрак, нищо не го засягаше. През първите дни на острова не беше на себе си, буйстваше, денонощно крещеше, че е невинен, и искаше нов процес. Най-накрая лекарят на затвора нареди постоянно да му дават успокоителни.
В пет без десет сутринта, когато директорът на затвора и четирима надзиратели влязоха в килията му, Лари Дъглас седеше на леглото кротък, потънал в себе си. Директорът трябваше два пъти да повтори името му, докато Лари разбере, че са дошли за него. Изправи се на крака — движеше се вяло, като сомнамбул.
Директорът го изведе в коридора и бавната процесия се отправи към охраняваната врата в дъното. Щом стигнаха до нея, надзирателят отвори и те излязоха в ограден със стени двор. Утринният въздух беше хладен и Лари потръпна. На небето имаше пълна луна и ярки звезди. Това му напомняше утрините на тихоокеанските острови, когато летците напускаха топлите си легла и се събираха под хладните звезди за последни инструкции преди полета. Чуваше морето в далечината и се опита да си спомни на кой остров се намира и каква е задачата му. Някакви мъже го отведоха до един стълб пред стената и вързаха ръцете му на гърба.
У него вече нямаше гняв, само сънливо учудване от начина, по който се провеждаше инструктажът. Бе обзет от дълбока умора, но разбираше, че не бива да заспива, защото трябва да ръководи мисията. Вдигна глава и видя строени униформени мъже. Прицелваха се в него. Започна да се пробужда старият му забравен инстинкт. Щяха да нападнат от различни посоки и да се опитат да го отделят от ескадрилата, защото се страхуваха от него. Забеляза движението долу вдясно и разбра, че го атакуват. Очакваха да направи вираж, за да излезе от обсега им, но той избута лоста до край и направи лупинг, който едва не откъсна крилата на самолета. Изтегли напред след пикирането и рязко направи двойно преобръщане през крило вляво. Нямаше и следа от тях. Беше ги надхитрил. Започна да се издига, но под себе си забеляза японски изтребител. Засмя се и зави надясно, така че изтребителят дойде в центъра на мерника му. После пикира като ангел отмъстител, скъсявайки разстоянието с главоломна скорост. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато внезапна остра болка прониза тялото му. После отново. И отново. Почувства, че плътта му се разкъсва, вътрешностите му се изсипват, и помисли: „О, Боже, откъде се появи този?… Значи има по-добър пилот от мен… Кой ли е той?…“
После рязко се завъртя в пространството и всичко потъна в мрак и тишина.
Правеха прическата на Ноел в килията й, когато отвън долетя гръм.
— Ще вали ли? — попита тя.
Фризьорката я изгледа странно, но видя, че тя наистина не знае какъв е този гръм.
— Не — тихо отвърна жената. — Денят ще бъде хубав.
Тогава Ноел разбра.
Беше следващата.
В пет и половина — тридесет минути преди определения за екзекуцията час — чу, че към килията се приближават стъпки. Сърцето й се сви. Беше сигурна, че Константин Демирис е поискал да я види. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива, и може би когато той я види… може би… Влезе директорът на затвора, придружен от медицинска сестра с чанта. Ноел потърси Демирис зад тях. Коридорът беше пуст. Надзирателят отвори вратата на килията, директорът и медицинската сестра влязоха. Ноел почувства, че сърцето й бие силно, вълните на страха отново я заливаха, удавяйки пробудилата се слаба надежда.
— Нима вече е време? — попита тя.
Директорът на затвора изглеждаше смутен.
— Не, мис Паж. Сестрата ще ви направи клизма.
Ноел го погледна неразбиращо.
— Не искам клизма.
Той се смути още повече.
— Това ще ви спести… неудобството.
Тогава тя разбра. Страхът й се превърна в страшна агония, разкъсваща стомаха й. Ноел кимна, директорът се обърна и излезе от килията. Пазачът заключи вратата и тактично се отдалечи към дъното на коридора.
— Не искаме да повредим тази хубава рокля — гукаше сестрата. — Защо не я свалите и не легнете тук? Ще ни отнеме само минутка.
Сестрата започна да се занимава с нея, но Ноел не чувстваше нищо.
Беше с баща си, който казваше: „Погледнете я, всеки ще ви каже, че има царска кръв“, а хората се боричкаха да я вземат в ръцете си и да я подържат. В стаята имаше свещеник, който я попита: