— Обичам Париж — каза й. — Прилича на храм на най-хубавото, създадено от човека. Той е град на красотата, на храната, на любовта. — Обърна се към нея и се засмя.
— Може и да не е точно в този ред.
Ноел го гледаше как се съблича и ляга до нея. Прегърна го, обичаше да го усеща до себе си, обичаше мъжката му миризма. Спомни си за предателството на баща си. Не беше права, като смяташе, че всички мъже са като него и Огюст Ланшон. Сега знаеше, че има мъже като Лари Дъглас. Знаеше също, че за нея вече никога не може да има друг.
— Знаеш ли кои са двамата най-велики мъже, принцесо? — попита я той.
— Ти — промълви тя.
— Уилбър и Орвил Райт. Те дадоха на човека истинска свобода. Летяла ли си някога?
Ноел поклати глава.
— Имахме вила в Монток — това е в края на Лонг Айланд, — като хлапе гледах чайките, виещи се в небето над плажа и носени от въздушното течение, и душа давах да бъда там горе при тях. Знаех, че искам да стана летец още преди да проходя. Когато бях на девет години, приятел на семейството ме качи на стар биплан, а на четиринадесет взех първия си урок по летене. Живея истински, когато съм във въздуха. — След малко:
— Ще има световна война. Германия иска да владее целия свят.
— Франция няма да бъде засегната, Лари. Никой не може да премине линията „Мажино“.
Той изсумтя:
— Преминавал съм я стотици пъти. — Тя го погледна озадачена. — По въздух, принцесо. Това ще бъде въздушна война… моята война. — След малко — нехайно: — Защо да не се оженим?
Това беше най-щастливият миг в живота на Ноел.
Неделята беше спокоен, ленив ден. Закусиха в малко улично кафене в Монмартр, прибраха се в хотела и прекараха почти целия ден в леглото. Ноел не можеше да повярва, че човек е в състояние да изпитва такова щастие. Когато се любеха, беше вълшебно, но тя беше щастлива и просто да лежи и да слуша Лари или да го гледа как неспокойно се движи из стаята. Стигаше й само да е близо до него. Мислеше си колко странно се бяха развили нещата. Беше израсла, наричана от баща си принцеса, а сега макар и на шега, Лари също я наричаше така. Когато беше с него, се чувстваше личност. Лари възвърна вярата й в мъжете. Той беше целият й свят и Ноел знаеше, че никога няма да й трябва нищо повече. Струваше й се невероятно, че има щастието и той да изпитва същото към нея.
— Нямах намерение да се женя, преди да свърши войната — каза й той. — Но, по дяволите! Плановете се правят, за да бъдат променяни, нали, принцесо?
Тя кимаше уплашена, че ще се пръсне от щастие.
— Нека ни ожени някой кмет в провинцията — предложи Лари. — Освен ако не искаш голяма сватба.
Ноел поклати глава.
— Мисля, че ще е чудесно.
Той кимна.
— Дадено! Довечера трябва да се явя в ескадрилата. Ще се видим тук следващия петък. Какво ще кажеш?
— Аз… не знам как ще издържа без теб толкова дълго.
Гласът на Ноел потрепери. Лари силно я притисна и попита:
— Обичаш ли ме?
— Повече от живота си — отговори простичко Ноел.
След два часа Лари замина за Англия. Не й позволи да го изпрати на летището.
— Не обичам разделите — каза той. Даде й пълна шепа банкноти. — Купи си булчинска рокля, принцесо. Ще те видя с нея другата седмица.
И замина.
Ноел прекара седмицата в еуфория. Връщаше се по местата, където бяха ходили заедно, с часове мечтаеше за съвместния им живот. Дните едва се влачеха, минутите минаваха страшно бавно, Ноел мислеше, че ще полудее.
Обиколи десетина магазина да си търси булчинска рокля и най-после при Мадлен Вионе намери точно това, което искаше. Роклята беше от прекрасна бяла коприна със затворен корсаж, дълги ръкави с редица от шест перлени копчета и три кринолинени фусти. Струваше много повече, отколкото бе очаквала, но тя не се поколеба. Даде парите, които Лари й остави, и почти всичките си спестявания. Цялото й същество се беше съсредоточило около Лари. Мислеше с какво да му достави удоволствие, търсеше в ума си спомени, с които да го забавлява, анекдоти, с които да го развесели. Чувстваше се като ученичка.