Изгаряна от нетърпение, очакваше петъка и когато той най-после настъпи, тя стана в зори и два часа се къпа и облича. Сменяше дрехите си отново и отново, опитваше се да отгатне коя рокля най-много би харесала на Лари. Облече булчинската рокля, но бързо я съблече, изплашена, че това ще й донесе нещастие. Беше полудяла от вълнение.
В десет часа застана пред огледалото в спалнята — знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. В преценката й нямаше самолюбие — тя просто беше доволна заради Лари, радваше се, че може да му поднесе този дар. До обяд той не се появи. Ноел съжаляваше, че не й е казал точно кога ще пристигне. През десет минути звънеше на рецепцията да пита дали няма съобщение за нея и непрекъснато вдигаше телефона, за да се убеди, че работи. Стана шест часът вечерта, а от него все още нямаше никаква вест. Не се обади и до полунощ. Ноел седеше сгушена в един стол и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да звънне. Заспа и когато се събуди, вече беше съмнало. Беше събота. Тя все още седеше на стола, схваната и измръзнала. Роклята, която толкова старателно избра, беше измачкана, на чорапа и имаше бримка.
Ноел се преоблече и цял ден стоя в стаята пред отворения прозорец, казваше си, че ако стои там, Лари ще се появи, а ако излезе, ще му се случи нещо ужасно. Следобед вече беше убедена, че е станало нещо. Самолетът на Лари е паднал, той лежи някъде на полето или в болница — ранен или мъртъв. Ужасни видения изпълваха съзнанието й. Стоя будна цялата нощ, прилошаваше й от тревога, не смееше да излезе от стаята, а не знаеше как да се свърже с него.
Той не се обади до обяд в неделя и Ноел не издържа повече. Трябваше да му телефонира. Но как? Беше война и не беше лесно да се обади в чужбина, а тя дори не знаеше къде точно се намира Лари. Знаеше само, че е в Кралските военновъздушни сили в някаква американска ескадрила. Вдигна телефона и обясни на телефонистката, която отсече:
— Това е невъзможно!
Ноел обясни ситуацията и дали от думите й, или от безумното отчаяние в гласа й — така и не разбра, — но след два часа говореше с Военното министерство в Лондон. Не можели да й помогнат, но я прехвърлиха към Военновъздушното министерство в Уайтхол, откъдето я свързаха с Командването на бойните действия, ала връзката прекъсна, преди да получи каквато и да е информация. Свързаха я отново чак след четири часа, когато вече беше на ръба на истерията. Командването не можеше да й даде информация, посъветваха я да опита във Военното министерство.
— Вече говорих с тях! — изкрещя Ноел в телефона и избухна в ридания.
Мъжкият глас от другия край каза смутено:
— Моля ви, госпожице, няма непоправими неща. Почакайте един момент.
Ноел стискаше слушалката и знаеше, че няма надежда, беше сигурна, че Лари е мъртъв и тя никога няма да разбере как или къде е загинал. Точно щеше да затвори, когато гласът бодро изрече:
— Госпожице, търсите Ескадрилата на орлите. Това са янките на база в Йоркшир. Не е съвсем редно, но ще ви свържа с летището им Чърч Фентън. Техните момчета ще ви помогнат.
И линията прекъсна.
Ноел успя да се свърже отново чак в единадесет часа вечерта. Безплътен глас каза „Военновъздушна база «Чърч Фентън»“, но връзката беше толкова лоша, че Ноел едва го чуваше, сякаш той говореше от дъното на морето. Очевидно човекът също я разбираше трудно и извика:
— Говорете по-силно!
Нервите на Ноел бяха така опънати, че тя едва владееше гласа си.
— Търся… — Не знаеше дори ранга му. Лейтенант? Капитан? Майор? — Търся Лари Дъглас. Обажда се годеницата му.
— Не ви чувам, госпожице, говорете по-силно, моля!
На ръба на паниката Ноел изкрещя, убедена, че мъжът на другия край се опитва да скрие от нея, че Лари е мъртъв. За няколко мига линията като по чудо се изчисти и тя чу гласа му, сякаш беше в съседната стая.
— Лейтенант Лари Дъглас ли?
— Да — продума тя, с усилие сдържайки чувствата си.
Стори й се, че чака цяла вечност, когато отново чу гласа:
— Лейтенант Дъглас е в седмичен отпуск. Ако е спешно, можете да го намерите в балната зала на хотел „Савой“ в Лондон на тържеството на генерал Дейвис.
И връзката прекъсна.
На другата сутрин камериерката дойде да почисти стаята и намери Ноел в безсъзнание на пода. Погледа я, изкушена да иде да си върши работата. Защо все в нейните стаи ставаха такива неща? Приближи се и пипна челото й. То гореше. Мърморейки, камериерката се заклати по коридора и помоли портиера да извика управителя. След един час пред хотела спря линейка и в стаята на Ноел дойдоха двама млади стажант-лекари с носилка. Тя беше в безсъзнание. Единият стажант-лекар повдигна клепача й, допря стетоскопа до гърдите й, чу хриповете и каза на колегата си: