— Бебето на Лари е мъртво — промълви тя и по лицето й се разля прекрасна усмивка.
Екип от шест лекари се бори цели пет часа, за да спаси живота на Ноел. Диагнозата беше септично отравяне, перфорирана матка, отравяне на кръвта и шок. Лекарите бяха единодушни, че шансът да оживее е минимален. Но в шест часа вечерта опасността за живота й вече беше минала, а два дни по-късно тя седеше в леглото и можеше да говори. Израел дойде да я види.
— Всички лекари смятат за чудо, че остана жива, Ноел.
Тя поклати глава. Просто не й беше дошло времето.
Това беше първото й отмъщение спрямо Лари, ала то беше само началото. Предстоеше й още много работа. Твърде много. Ала най-напред трябваше да го намери. За това беше нужно време. Но щеше да успее.
3.
КАТЕРИН
Чикаго, 1939 — 1940 година
Засилващите се ветрове на войната, които духаха над Европа, достигаха бреговете на Съединените щати като лек предупредителен полъх.
В университета „Нортуестърн“ още няколко момчета се записаха в корпуса за подготовка на запасни офицери, провеждаха се студентски митинги с искания президентът Рузвелт да обяви война на Германия, няколко студенти от последния курс постъпиха в армията. Но общо взето, морето на самодоволство си беше същото — почти не се долавяше подмолното мъртво вълнение, което скоро щеше да залее страната.
В един октомврийски следобед на път към „Руст“, където работеше като касиерка, Катерин Алегзандър се питаше дали животът й ще се промени, ако избухне война. Знаеше, че има нещо, което трябва да промени, и беше твърдо решена да го направи колкото е възможно по-скоро, Ужасно искаше да разбере какво ще почувства в обятията на мъж, който я люби. Желаеше го не само поради физическите си нужди, но и като важно и прекрасно преживяване, каквото не беше изпитвала. Боже Господи, ами ако я прегази кола и при аутопсията открият, че е девствена? Не, трябваше да предприеме нещо. И то веднага.
Внимателно огледа заведението, ала не откри оня, когото търсеше. Когато подир час Рон Питърсън влезе там заедно с Джийн-Ан, Катерин почувства, че тялото й пламва, а сърцето й затуптява силно. Извърна се, когато минаха край нея, но с крайчеца на окото си видя, че седнаха в сепарето на Рон. Из залата висяха големи табели: „Опитайте нашата Наслада за влюбени“, „Опитайте тройния малц“.
Катерин пое дълбоко дъх и се отправи към сепарето. Рон Питърсън изучаваше листа с менюто и се чудеше какво да избере.
— Не знам какво искам!
— Гладен ли си? — попита го Джийн-Ан.
— Умирам от глад.
— Тогава опитай това!
Изненадани, и двамата вдигнаха погледи. Пред сепарето стоеше Катерин. Тя подаде на Рон Питърсън прегъната бележка, обърна се и се върна на касата.
Рон разгъна бележката, погледна я и избухна в смях. Джийн-Ан студено го наблюдаваше.
— Шегата интимна ли е, или можещ да я споделиш и с други?
— Интимна — ухили се Рон и пъхна бележката в джоба си.
Малко след това Рон и Джийн-Ан си тръгнаха, Рон не каза нищо, докато плащаше сметката, но хвърли на Катерин дълъг преценяващ поглед, усмихна се и излезе под ръка с Джийн-Ан. Катерин гледаше след тях и се чувстваше идиотски. Не умееше дори да му се пусне както трябва.
Когато смяната й свърши, тя облече палтото си, пожела лека нощ на колежката си и излезе навън. Беше топла есенна вечер. Откъм езерото полъхваше прохладен ветрец. Небето приличаше на пурпурно кадифе с нежни, далечни и недостижими звезди. Беше идеална вечер за… какво? Наум Катерин започна да изрежда като по списък:
„Мога да се прибера и да си измия косата. Мога да ида в библиотеката и да уча за изпита по латински утре.
Мога да ида на кино.
Мога да се скрия в храстите и да изнасиля първия срещнат моряк.
Мога да помоля да ме приемат в психиатрията. В психиатрията“ — реши тя.
Отправи се към библиотеката, но зад стълба на лампата изскочи една фигура.
— Здравей, Кати! Накъде си тръгнала?
Рон Питърсън й се усмихваше; сърцето й започна да бие, още малко, и щеше да изхвръкне от гърдите й. Тя сякаш го наблюдаваше как отлита, как тупти във въздуха. Почувства, че Рон втренчено я зяпа. Нищо чудно. Нима познава друго момиче, което да умее този номер със сърцето? Ужасно й се искаше да се среше, да оправи грима си, да провери ръба на чорапите си, но се опита да не издава вълнението си. Правило номер едно — запази спокойствие!
— Накъде си тръгнала?