— Имам връзки в Англия, но ще струва скъпо.
И така се започна. След три месеца дребният детектив се обади на Ноел по телефона. Тя пристигна в кантората му и първите й думи бяха:
— Жив ли е?
Когато Барбе кимна, тялото й облекчено се отпусна, а той си помисли: „Сигурно е прекрасно някой да те обича толкова силно.“
— Вашият приятел е преместен.
— Къде?
Той погледна бележника на бюрото си.
— Бил е прикрепен към 609-а ескадрила на Кралските военновъздушни сили. Сега е преместен в 121-ва ескадрила в Мартлшън Ист в Източна Англия. Лети на…
— Това не ме интересува.
— Така или иначе, плащате, по-добре го чуйте — каза той и отново погледна бележника си. — Лети на изтребител „Хърикан“, преди е летял на „Американ Бъфалоу“. — Обърна страницата и добави: — Тук вече става по-интимно.
— Продължавайте — каза Ноел.
Барбе сви рамене.
— Има списък на момичетата, с които е спал. Не знаех дали искате…
— Казах ви, всичко.
В гласа й имаше странна нотка, която го обърка. Тук имаше нещо ненормално, нещо, което не звучеше правдоподобно. Кристиан Барбе беше третостепенен детектив, обслужващ третостепенни клиенти, но именно поради това беше придобил първичен инстинкт за истината, нюх за същността на фактите. Красивото момиче, дошло в кантората му, го смущаваше. В началото Барбе помисли, че тя може би се опитва да го заплете в някаква шпионска история. След това реши, че е изоставена съпруга, събираща доказателства срещу мъжа си. Признаваше, че е сбъркал, но недоумяваше какво иска клиентката му и защо го иска. Той подаде на Ноел списъка с приятелките на Лари Дъглас, наблюдаваше лицето й, докато тя го четеше. Все едно, че преглеждаше описа на прането си.
Тя го прочете и погледна Барбе, който съвсем не беше подготвен за реакцията й.
— Много съм доволна.
Той премига.
— Обадете ми се, когато имате нещо ново, моля.
Дълго след като Ноел Паж си отиде, Барбе седеше и зяпаше през прозореца на кантората, като се опитваше да разгадае всъщност каква цел преследва клиентката му.
Театрите в Париж отново бяха в подем. Германците ги посещаваха, за да отпразнуват славните си победи и да се поперчат с красивите французойки, които водеха под ръка като трофеи. Французите пък ходеха, за да забравят за няколко часа, че са нещастен победен народ.
В Марсилия Ноел беше ходила няколко пъти на театър, но все попадаше на долнопробни любителски пиеси, играни от четвърторазредни актьори пред безразлична публика. Театърът в Париж беше съвсем друго. Жив, наситен с блестящото остроумие в изящество на Молиер, Расин и Колет. Несравнимият Саша Гитри беше основал своя трупа и Ноел гледа тяхно изпълнение. Гледа и нова постановка на „Смъртта на Дантон“ от Бюхнер, „Асмодей“ от многообещаващия млад писател Франсоа Мориак. В „Комеди Франсез“ гледа „Всеки, по свой начин“ на Пирандело и „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан.
Ходеше на театър винаги сама, забравила възхитените погледи на хората около нея, изцяло погълната от драмата, разиграваща се на сцената. Вълшебството, извършващо се зад светлините на рампата, предизвикваше дълбок отзвук в душата й. И тя като актьорите на сцената играеше ролята си, преструвайки се на такава, каквато не беше, криеше се зад маска.
Една пиеса от Жан-Пол Сартр я развълнува особено силно. Главната роля се изпълняваше от Филип Сорел — един от идолите на Европа. Сорел беше грозен, нисък и набит, със счупен нос и лице на боксьор. Но щом заговореше, сякаш се извършваше магия. Той се превръщаше в чувствителен, красив мъж. „Както в приказката за принца и жабата. Само че той е и двете“ — мислеше си Ноел, когато го гледаше. Тя ходеше на това представление отново и отново, седеше на първия ред, изучаваше изпълнението му, опитваше се да открие тайната на неговия магнетизъм.
Една вечер в антракта разпоредителят донесе на Ноел бележка, в която пишеше: „Вечери наред ви виждам в публиката. Моля, елате зад кулисите, за да се запознаем. Ф. С.“ Ноел я препрочете с удоволствие. Пет пари не даваше за Филип Сорел, но знаеше, че това е началото, което търси.
След представлението отиде зад кулисите. Старият портиер я заведе в гримьорната на Сорел. Той седеше пред огледалото само по гащета и махаше грима си. Разгледа внимателно Ноел в огледалото и накрая рече:
— Невероятно! Отблизо си още по-красива.
— Благодаря, мосю Сорел.
— Откъде си?
— От Марсилия.
Сорел се обърна, за да я види по-добре. Очите му се спряха на краката й и бавно продължиха нагоре, като не изпускаха нищо. Ноел стоеше спокойно под критичния му поглед.
— Работа ли търсиш? — попита я той.