— Хайде да започнем със секретарското място — сухо рече Фрейзър. — Утре можете да ми станете помощничка.
Тя го погледна с надежда.
— Искате да кажете, че ще ме назначите?
— На пробен срок. — Той натисна бутона и се наведе към секретарската уредба. — Сали, моля те, благодари на младите дами. Кажи им, че мястото се заето.
— Веднага, мистър Фрейзър.
Той изключи уредбата.
— Задоволяват ли ви тридесет долара седмично?
— О, да, сър. Благодаря, мистър Фрейзър.
— Ще започнете утре в девет часа сутринта. Сали ще ви даде да попълните кадровия формуляр.
После Катерин отиде във „Вашингтон пост“. Полицаят във фоайето я спря.
— Аз съм личната секретарка на Уилям Фрейзър от Държавния департамент — надменно каза тя. — Трябва ми информация от вашия справочен отдел.
— Каква информация?
— За Уилям Фрейзър.
Той я изучава известно време и рече:
— Това е най-странното искане, което чувам тази седмица. Да не би вашият шеф да ви досажда?
— Не — каза тя обезоръжаващо. — Смятам да напиша експозе за него.
След пет минути един чиновник я въведе в справочния отдел, извади папката за Уилям Фрейзър и Катерин започна да чете.
След един час беше сред най-компетентните по въпроса за Уилям Фрейзър. Той беше четиридесет и пет годишен, бе завършил университета „Принстън“ с пълно отличие, бе основал рекламна агенция „Фрейзър Асошиътс“, преуспяла в този бизнес, а преди година по молба на президента си бе взел отпуска, за да работи за правителството. Бил е женен за Лидия Кампиън — богата дама от висшето общество. От четири години бяха разведени. Нямаха деца. Фрейзър беше милионер и имаше къща в Джорджтаун и вила в Бар Харбър, щата Мейн. Хоби — тенис и гребане, поло. В някои вестникарски публикации го наричаха „една от най-добрите партии в Америка“.
Катерин се прибра и съобщи на Сузи добрата новина, а тя настоя да я отпразнуват заедно с двама богати кадети от Анаполис.
Кавалерът на Катерин се оказа приятен, но през цялата вечер тя го сравняваше с Уилям Фрейзър и момчето й се струваше неопитно и тъпо. Чудеше се дали не е на път да се влюби в новия си шеф. Докато беше с него, не беше изпитала девически трепет, но той й хареса като личност и чувстваше уважение към него. Реши, че сигурно трепетите съществуват само в любовните френски романи.
Кадетите заведоха момичетата в малък италиански ресторант в покрайнините на Вашингтон, където вечеряха отлично, а после отидоха да гледат „Арсеник и стари дантели“ — за огромно удоволствие на Катерин. Накрая ги изпратиха до жилището им, а Сузи ги покани да пийнат по чашка. Когато на Катерин й се стори, че смятат да прекарат там нощта, тя се извини и каза, че трябва да си ляга.
Кавалерът й запротестира:
— Ние дори не сме започнали! Я ги погледни!
Сузи и нейният кавалер бяха на дивана, притиснати в страстна прегръдка. Кадетът грабна ръката на Катерин.
— Скоро може да започне война — настойчиво рече той и преди Катерин да успее да го спре, сложи ръката й върху нещо твърдо между краката си. — Нима ще изпратиш един мъж да воюва в такова състояние?
Катерин дръпна ръка, борейки се с гнева си.
— Сериозно съм го обмислила — каза тя спокойно — и съм решила, че ще спя само с ранените, които могат да се движат.
Обърна се и влезе в стаята си, като заключи вратата след себе си. Беше й трудно да заспи. Лежеше и си мислеше за Уилям Фрейзър, за новата си работа и колко възбудено е било момчето от Анаполис. След един час чу, че леглото на Сузи лудо заскърца. След това беше невъзможно да заспи.
В осем и половина на другата сутрин пристигна на новото си работно място. Вратата беше отключена, светлината в преддверието — запалена. От кабинета се чуваше мъжки глас и тя влезе вътре.
Уилям Фрейзър диктуваше в машината на бюрото си. Вдигна поглед към нея и изключи диктофона.
— Подранила си — каза той.
— Исках да се огледам, да се ориентирам, преди да започна работа.
— Седни.
Нещо в тона му я озадачи. Изглеждаше ядосан. Катерин седна.
— Не обичам хора, които си пъхат носа навсякъде, мис Алегзандър.
Катерин почувства, че се изчервява.
— Аз… не разбирам.
— Вашингтон е малък град. Дори не е град, а едно пикливо село. Ако стане нещо, всички го научават след пет минути.
— Все пак не…
— Собственикът на „Вашингтон пост“ ми се обади две минути след посещението ти там, за да попита защо моята секретарка ме проучва.
Катерин седеше слисана и не знаеше какво да каже.
— Откри ли всички клюки, които искаше да научиш?
Тя почувства, че смущението й бързо преминава в гняв.