Выбрать главу

— Ще опетня доброто ви име — рече Катерин.

Фрейзър се изсмя.

— Нека ти дам един съвет. Ако някога имаш връзка с известна личност, прави го на открито.

— Ами ако се простудни?

Той се усмихна.

— Исках да кажа, води своя възлюбен, ако все още се употребява тази дума, на обществени места, в известни ресторанти, на театър.

— На Шекспирови пиеси ли? — невинно попита Катерин.

Фрейзър не й обърна внимание.

— Хората винаги търсят непочтени подбуди. Казват си: „Аха, води еди кого си на обществени места, интересно с кого ли се среща тайно?“ Никога не вярват на очевидното.

— Интересна теория.

— Артър Конън Дойл има един разказ как очевидното се използва за измама на хората — продължи Фрейзър. — Не си спомням заглавието.

— „Откраднатото писмо“ и е от Едгар Алън По — каза Катерин, но веднага съжали.

Мъжете не обичат умни момичета. Ала какво от това? Тя не е негово момиче, тя е негова секретарка.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Къщата на Фрейзър в Джорджтаун беше като от журнал. Беше четириетажна и сигурно на повече от двеста години. Иконом в бяло сако им отвори вратата. Фрейзър каза:

— Франк, това е мис Алегзандър.

— Здравейте, Франк, разговаряли сме по телефона — рече Катерин.

— Да, мис Алегзандър, радвам се да се запозная с вас.

Катерин огледа преддверието. Към втория етаж водеше красива стара стълба. Дъбовото дърво беше излъскано до блясък. Подът беше мраморен, отгоре се спускаше лъскав полилей.

Фрейзър наблюдаваше лицето й.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Дали ми харесва? О, да!

Той се усмихна и Катерин се запита дали не е показала прекален ентусиазъм, като момиче, привлечено от богатството, като някоя от агресивните жени, които постоянно го преследваха.

— Приятно е — неумело прибави тя.

Фрейзър я гледаше шеговито и тя изпита ужасното чувство, че той може да чете мислите й.

— Заповядай в кабинета.

Катерин го последва в просторна стая, облицована с тъмна ламперия и пълна с книги. Тя носеше атмосферата на друга епоха, изискаността на един по-спокоен, по-приветлив начин на живот.

Фрейзър я наблюдаваше и сериозно я попита:

— Е, какво?

Този път нямаше да я хване.

— По-малка е от библиотеката на Конгреса — предпазливо рече тя.

— Права си — изсмя се той.

Франк влезе със сребърна кофичка за лед и я постави върху барчето в ъгъла.

— В колко часа ще искате да вечеряте, мистър Фрейзър?

— В седем и половина.

— Ще кажа на готвача. — Франк излезе от стаята.

— Какво да ти налея?

— Нищо, благодаря.

— Изобщо ли не пиеш, Катерин?

— Не, когато имам да работя — отвърна тя — Започвам да бъркам „г“ с „т“.

— Искаш да кажеш „г“ с „к“.

— Не, „г“ с „т“. Те са едно до друго на машината.

— Не знаех.

— Не е нужно да го знаете. Нали за това ми плащате куп пари всяка седмица.

— Колко ти плащам? — попита Фрейзър.

— Тридесет долара и вечеря в най-красивата къща във Вашингтон.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Не, благодаря.

Фрейзър си направи мартини, а Катерин се разхождаше из стаята и разглеждаше книгите. Имаше ги всички традиционни заглавия от класиката и допълнително цели секции с книги на италиански и арабски. Фрейзър се приближи до нея.

— Наистина ли говорите италиански и арабски? — попита Катерин.

— Да. Няколко години живях в Близкия изток и научих арабски.

— А италианския?

— Известно време ходих с една актриса италианка.

Тя се изчерви.

— Извинявам се, не исках да любопитствам.

Той я погледна развеселен и Катерин се почувства като ученичка. Не можеше да разбере дали мрази Уилям Фрейзър, или го обича. Беше сигурна само в едно — той беше най-симпатичният мъж, когото познаваше.

Вечерята беше превъзходна — все френски специалитети с божествени сосове. Десертът беше череши. Нищо чудно, че Фрейзър тренираше в клуба си три пъти седмично.

— Хареса ли ти? — попита я той.

— Не е като храната в стола — рече тя усмихната.

Фрейзър се засмя.

— Някой ден трябва да ям в стола.

— На ваше място не бих го правила.

— Толкова ли е лоша храната? — погледна я той.

— Не заради храната. Заради момичетата. Ще ви разкъсат.

— Защо мислиш така?

— Непрекъснато говорят за вас.

— Искаш да кажеш, че разпитват за мен?

— И още как! — усмихна се тя.

— Представи си колко са разочаровани от липсата на информация.

Тя поклати глава.

— Напротив. Аз измислям най-различни истории за вас.

— Какви например?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разбира се.