— Ще опетня доброто ви име — рече Катерин.
Фрейзър се изсмя.
— Нека ти дам един съвет. Ако някога имаш връзка с известна личност, прави го на открито.
— Ами ако се простудни?
Той се усмихна.
— Исках да кажа, води своя възлюбен, ако все още се употребява тази дума, на обществени места, в известни ресторанти, на театър.
— На Шекспирови пиеси ли? — невинно попита Катерин.
Фрейзър не й обърна внимание.
— Хората винаги търсят непочтени подбуди. Казват си: „Аха, води еди кого си на обществени места, интересно с кого ли се среща тайно?“ Никога не вярват на очевидното.
— Интересна теория.
— Артър Конън Дойл има един разказ как очевидното се използва за измама на хората — продължи Фрейзър. — Не си спомням заглавието.
— „Откраднатото писмо“ и е от Едгар Алън По — каза Катерин, но веднага съжали.
Мъжете не обичат умни момичета. Ала какво от това? Тя не е негово момиче, тя е негова секретарка.
Останалата част от пътя изминаха в мълчание.
Къщата на Фрейзър в Джорджтаун беше като от журнал. Беше четириетажна и сигурно на повече от двеста години. Иконом в бяло сако им отвори вратата. Фрейзър каза:
— Франк, това е мис Алегзандър.
— Здравейте, Франк, разговаряли сме по телефона — рече Катерин.
— Да, мис Алегзандър, радвам се да се запозная с вас.
Катерин огледа преддверието. Към втория етаж водеше красива стара стълба. Дъбовото дърво беше излъскано до блясък. Подът беше мраморен, отгоре се спускаше лъскав полилей.
Фрейзър наблюдаваше лицето й.
— Харесва ли ти? — попита той.
— Дали ми харесва? О, да!
Той се усмихна и Катерин се запита дали не е показала прекален ентусиазъм, като момиче, привлечено от богатството, като някоя от агресивните жени, които постоянно го преследваха.
— Приятно е — неумело прибави тя.
Фрейзър я гледаше шеговито и тя изпита ужасното чувство, че той може да чете мислите й.
— Заповядай в кабинета.
Катерин го последва в просторна стая, облицована с тъмна ламперия и пълна с книги. Тя носеше атмосферата на друга епоха, изискаността на един по-спокоен, по-приветлив начин на живот.
Фрейзър я наблюдаваше и сериозно я попита:
— Е, какво?
Този път нямаше да я хване.
— По-малка е от библиотеката на Конгреса — предпазливо рече тя.
— Права си — изсмя се той.
Франк влезе със сребърна кофичка за лед и я постави върху барчето в ъгъла.
— В колко часа ще искате да вечеряте, мистър Фрейзър?
— В седем и половина.
— Ще кажа на готвача. — Франк излезе от стаята.
— Какво да ти налея?
— Нищо, благодаря.
— Изобщо ли не пиеш, Катерин?
— Не, когато имам да работя — отвърна тя — Започвам да бъркам „г“ с „т“.
— Искаш да кажеш „г“ с „к“.
— Не, „г“ с „т“. Те са едно до друго на машината.
— Не знаех.
— Не е нужно да го знаете. Нали за това ми плащате куп пари всяка седмица.
— Колко ти плащам? — попита Фрейзър.
— Тридесет долара и вечеря в най-красивата къща във Вашингтон.
— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?
— Не, благодаря.
Фрейзър си направи мартини, а Катерин се разхождаше из стаята и разглеждаше книгите. Имаше ги всички традиционни заглавия от класиката и допълнително цели секции с книги на италиански и арабски. Фрейзър се приближи до нея.
— Наистина ли говорите италиански и арабски? — попита Катерин.
— Да. Няколко години живях в Близкия изток и научих арабски.
— А италианския?
— Известно време ходих с една актриса италианка.
Тя се изчерви.
— Извинявам се, не исках да любопитствам.
Той я погледна развеселен и Катерин се почувства като ученичка. Не можеше да разбере дали мрази Уилям Фрейзър, или го обича. Беше сигурна само в едно — той беше най-симпатичният мъж, когото познаваше.
Вечерята беше превъзходна — все френски специалитети с божествени сосове. Десертът беше череши. Нищо чудно, че Фрейзър тренираше в клуба си три пъти седмично.
— Хареса ли ти? — попита я той.
— Не е като храната в стола — рече тя усмихната.
Фрейзър се засмя.
— Някой ден трябва да ям в стола.
— На ваше място не бих го правила.
— Толкова ли е лоша храната? — погледна я той.
— Не заради храната. Заради момичетата. Ще ви разкъсат.
— Защо мислиш така?
— Непрекъснато говорят за вас.
— Искаш да кажеш, че разпитват за мен?
— И още как! — усмихна се тя.
— Представи си колко са разочаровани от липсата на информация.
Тя поклати глава.
— Напротив. Аз измислям най-различни истории за вас.
— Какви например?
— Наистина ли искате да знаете?
— Разбира се.