— Ами казвам им, че сте страшилище и ми крещите по цял ден.
— Е, чак по цял ден — ухили се той.
— Разправям им, че сте луд на тема лов и обикаляте из кабинета със заредена пушка, докато ми диктувате, а мен постоянно ме е страх, че тя ще гръмне и ще ме убие.
— Това сигурно им е много интересно.
— Забавляват се, опитвайки се да разберат какъв човек сте в действителност.
— А ти разбрала ли си какъв съм в действителност? — Тонът му стана сериозен.
Тя го погледна в яркосините очи за миг, после се обърна и рече:
— Мисля, че съм разбрала.
— Какъв съм?
Катерин почувства внезапно вътрешно напрежение. Това вече не беше шега — в разговора се долавяха нови нотки. Вълнуващи, смущаващи. Тя не отговори.
Фрейзър я гледа известно време, после се усмихна.
— Аз не съм интересна тема. Искаш ли още десерт?
— Не, благодаря — няма да мога да ям една седмица.
— Тогава да работим.
Работиха до полунощ. Фрейзър изпрати Катерин до вратата, а Таламидж я откара до дома й.
През целия път тя мислеше за Фрейзър. За силата му, за чувството му за хумор, за неговата състрадателност. Някой беше казал, че човек трябва да бъде много силен, преди да си позволи да бъде мил. Уилям Фрейзър беше много силен. Тази вечер беше една от най-хубавите в живота й и това я тревожеше. Боеше се да не се превърне в някоя ревнива секретарка, която по цял ден седи в кабинета и ненавижда всички момичета, обаждащи се на шефа й. Не, нямаше да допусне такова нещо. Всички що-годе прилични жени във Вашингтон гледаха да го впримчат. Тя нямаше да се присъедини към тях.
Когато се прибра, Сузи я чакаше и се нахвърли веднага върху нея.
— Казвай! Какво стана?
— Нищо — отговори Катерин. — Вечеряхме заедно.
Сузи я зяпаше невярваща.
— Ама изобщо ли не се опита да те сваля?
— Не, разбира се.
Сузи въздъхна.
— Знаех си. Било го е страх.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, сладурче, че се правиш на Дева Мария. Сигурно се е страхувал, че ако те пипне с пръст, ще изпищиш: „Изнасилват ме!“, и ще припаднеш.
Катерин почувства, че бузите й пламват.
— Не се интересувам от него в този смисъл — наежи се тя. — И не се правя на Дева Мария.
„Правя се на Дева Катерина.“ Добрата стара света Катерина.
Само дето беше преместила благочестивия си щаб във Вашингтон. Нищо друго не се беше променило. Тя все още изповядваше същата вяра.
Следващата половин година Фрейзър постоянно пътуваше — до Чикаго, до Сан Франциско, до Европа. Катерин непрекъснато беше заета с работа и все пак в службата й се струваше самотно и празно, когато Фрейзър отсъстваше.
Потокът от интересни посетители — предимно мъже — не спираше и Катерин биваше отрупвана с предложения. Можеше да избира между поканите за обеди, за вечери, за пътешествия до Европа и за леглото. Не приемаше нито една, защото, първо, тези мъже не я интересуваха, и, второ, чувстваше, че Фрейзър не би одобрил да смесва служебните си задължения с развлеченията. Дори да знаеше, че тя постоянно отклонява подобни предложения, Фрейзър не казваше нищо. На другия ден след вечерята в дома му й повиши заплатата с десет долара седмично.
На Катерин й се струваше, че темпото на живот в града се е променило. Хората се движеха по-бързо, станаха по-напрегнати. Заглавията на вестниците крещяха за непрекъснатия низ от нашествия и кризи в Европа. Падането на Франция се отрази на американците по-силно, отколкото другите шеметни събития в Европа. Те се почувстваха лично засегнати, че страната, която беше една от люлките на Свободата, беше загубила своята.
Падна Норвегия, Англия се сражаваше на живот и смърт в битката за Британия. Германия, Италия и Япония подписаха пакт. Чувството, че и Америка неизбежно ще бъде въвлечена във войната, се засилваше.
Един ден Катерин попита Фрейзър какво мисли за това.
— Според мен е само въпрос на време — замислено отговори той. — Щом Англия не може да спре Хитлер, ще трябва да го спрем ние.
— Но сенатор Бора казва…
— Символ на американските първенци би трябвало да бъде щраусът — ядосано изкоментира Фрейзър.
— А какво ще правите вие, ако има война?
— Ще стана герой — рече той.
Катерин си го представи как тръгва на война, красив в офицерската униформа, но идеята съвсем не й хареса. Струваше й се глупаво в тези просветени времена хората да мислят, че могат да разрешат различията си, като се избиват взаимно.
— Не се тревожи, Катерин — каза й Фрейзър, — засега все още няма нищо. А когато настъпи моментът, ние ще бъдем готови.
— Ами Англия? — попита тя. — Ако Хитлер реши да я нападне, дали ще му устои? Той има токова много танкове и самолети, а те нямат нищо.