— Ще имат — увери я Фрейзър. — Много скоро.
Той промени темата и отново започнаха да работят.
След една седмица всички заглавия в пресата съобщаваха за нов план на Рузвелт „Наем-заем“ за оказване на помощ. Значи Фрейзър е знаел и се бе опитал да я успокои, без да издава информацията си.
Седмиците летяха бързо. От време на време Катерин приемаше някоя покана за среща, но винаги сравняваше кавалера си с Уилям Фрейзър и се питаше защо ли изобщо си прави труда да излиза с когото и да било. Разбираше, че в емоционално отношение сама се е довела до задънена улица, но не знаеше как да се измъкне от това положение. Казваше си, че просто се е увлякла по Фрейзър и ще го преодолее, но в същото време чувствата й пречеха да оцени компанията на други мъже, защото тяхното ниво й се струваше много по-ниско.
Една вечер остана да работи до по-късно. Фрейзър беше отишъл на представление, но след това неочаквано се върна в службата. При влизането му Катерин стреснато вдигна поглед.
— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Трябва ли да работиш като роб?
— Исках да довърша доклада, за да го вземете утре със себе си в Сан Франциско — отвърна тя.
— Можеше да ми го изпратиш по пощата. — Той седна срещу нея, изучавайки я. — Нямаш ли по-интересни занимания вечер от писането на тъпи доклади?
— Тази вечер ми беше свободна.
Фрейзър се облегна на стола, сплете пръсти, опря на тях брадата си и загледа Катерин втренчено.
— Спомняш ли си какво ми каза първия ден в този кабинет?
— Тогава казах много глупости.
— Каза, че не искаш да бъдеш секретарка, а моя помощничка.
Тя се усмихна.
— Какво ли знаех тогава!
— Сега вече знаеш.
Тя го погледна.
— Не разбирам.
— Много е просто, Катерин — тихо рече той. — През последните три месеца ти всъщност беше моя помощничка. Сега официално ще те назнача за такава.
Тя го зяпаше невярваща.
— Сигурен ли сте, че…
— Не ти дадох по-скоро поста и заплатата, защото не исках да те плаша. Но вече знаеш, че можеш да вършиш тази работа.
— Не знам какво да кажа — заекна Катерин, — аз… няма да съжалявате, мистър Фрейзър.
— Вече съжалявам. Моите помощници ме наричат Бил.
— Бил.
Късно през нощта Катерин лежеше и си спомняше как я беше погледнал и как се беше почувствала от този поглед и дълго не можеше да заспи.
Няколко пъти бе писала на баща си да й дойде на гости във Вашингтон. Гореше от желание да му покаже града, да го запознае с приятелите си и с Бил Фрейзър. Не беше получила отговор на последните две писма. Разтревожена, телефонира на чичо си в Омаха. Той вдигна телефона.
— Кати! Тъкмо щях да ти се обадя.
Сърцето на Катерин се сви.
— Как е татко?
Кратка пауза.
— Получи удар. Исках да ти се обадя, но баща ти ме помоли да почакам, докато се почувства по-добре.
Катерин стискаше слушалката.
— По-добре ли е?
— Боя се, че не, Кати — каза чичо й. — Парализиран е.
— Веднага тръгвам — рече Катерин.
Отиде да уведоми Бил Фрейзър.
— Съжалявам — каза той. — Мога ли да помогна с нещо?
— Не знам. Искам веднага да замина при него, Бил.
— Разбира се. — Той вдигна телефона.
Шофьорът му закара Катерин до жилището й, тя метна някакви дрехи в куфара си, после той я откара на летището. Фрейзър й беше уредил резервация за самолета.
Лелята и чичото на Катерин я чакаха на летището в Омаха и само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че е закъсняла. До погребалното бюро пътуваха в мълчание. Катерин не можеше да изрази обзелото я чувство на невъзвратима загуба и самотност. Част от нея беше умряла, нещо си беше отишло завинаги. Въведоха я в малък параклис. Тялото на баща й, облечен в най-хубавия му костюм, почиваше в прост ковчег. Времето го беше смалило, сякаш плътта му се бе износила от допира с живота. Чичото й подаде личните вещи на баща й — съкровища, събирани цял живот: петдесет долара, няколко стари снимки, няколко разписки, един часовник, един потъмнял сребърен нож за разрязване на хартия и всичките й писма до него — старателно завързани с връвчица и разръфани от четене. Жалко наследство, останало след един човек. Сърцето на Катерин се късаше заради баща й. Мечтите му бяха толкова големи, а успехите му — толкова нищожни. Спомняше си го бодър и жизнен, когато беше малка, а той се връщаше от път с пълен джоб пари и отрупани с подаръци ръце. Припомни си чудесните му изобретения, на които все не достигаше нещо. Не беше много, но само тези спомени й бяха останали от него. Катерин имаше да му каже толкова неща, изведнъж искаше да направи толкова за него, но вече беше късно.