Един от най-ранните спомени на Катерин Алегзандър беше, когато баща й я заведе в кръчма с под, покрит със стърготини. Повдигна я на главозамайващо високо столче и поръча за себе си огромна чаша бира, а за нея „Грийн Ривър“. Беше петгодишна и си спомняше колко горд се чувстваше баща й, когато около нея се събраха непознати, които й се възхищаваха. Всички мъже си поръчаха пиене, а баща й го плати. Спомняше си как непрекъснато се притискаше до ръката му, за да се увери, че той все още е при нея. Беше се завърнал в града едва предишната вечер и Катерин знаеше, че скоро пак ще замине. Той беше търговски пътник и й обясняваше, че работата му е да пътува понякога по цели месеци до различни градове далече от нея и от майка й, за да може да й донесе хубави подаръци, когато се върне. Катерин безнадеждно се опитваше да се споразумее с него — ако остане при нея, тя ще се откаже от подаръците. Баща й се засмя и каза, че е преждевременно развито дете, после замина и тя го видя чак след шест месеца. В онези ранни години майка й, с която беше всеки ден, й се струваше неясна и безформена личност, докато образът на баща й, когото виждаше само за кратко, беше жив и удивително ярък. За Катерин той беше хубав, засмян мъж с блестящо чувство за хумор и жестове, издаващи сърдечност и щедрост. Миговете, когато се връщаше в дома им, се превръщаха в празници, изпълнени с угощения, подаръци и изненади.
Когато Катерин беше седемгодишна, баща й бе уволнен и начинът им на живот се промени. Напуснаха Чикаго и се преместиха в Гари в щата Индиана, където той започна работа като продавач в бижутерски магазин. Катерин тръгна на училище. Отношенията й с другите деца бяха предпазливи и сдържани. От учителите си изпитваше ужас, а те погрешно приемаха саможивостта й за самонадеяност. Всяка вечер баща й се прибираше у дома и за първи път в живота си Катерин почувства, че и те са истинско семейство като другите. В неделя тримата отиваха на плажа „Милър“, наемаха коне и яздеха час-два сред пясъчните дюни. Животът в Гари й харесваше, но след шест месеца баща й отново остана без работа и те се преместиха в Харви — предградие на Чикаго. Учебната година вече беше започнала и Катерин беше „новата“, която не приемаха в създадените вече приятелства. Започнаха да я смятат за саможива. Децата, уверени в сигурността на своите групички, често наобикаляха длъгнестата новачка и жестоко й се подиграваха.
През следващите няколко години Катерин издигна щит от безразличие между себе си и нападките на децата. Когато стрелите минаваха през бронята й, тя отвръщаше на удара с хапливо, язвително остроумие. Смяташе, че така ще отблъсне своите мъчители и те ще я оставят на мира, но неочаквано се получи друго. Тя участваше в описването на училищния вестник и в първата си рецензия за мюзикъла, представен от съучениците й, написа: „Във второ действие Томи Белдън имаше соло на тромпет, но се издъни.“ Всички цитираха репликата й — каква изненада! На другия ден Томи Белдън се приближи към нея в коридора и й каза, че го намира за остроумно.
За домашна работа по английски им бяха възложили да прочетат „Капитан Хорейшо Хорнблоуър“. На Катерин книгата й се стори отвратителна. Съчинението й се състоеше само от едно изречение: „Куче, което лае, не хапе.“ Учителят, който в почивните си дни се занимаваше с ветроходство, й писа отличен. Съучениците й започнаха да цитират нейните афоризми и скоро тя се прочу като най-остроумна в училището.
Същата година Катерин навърши четиринадесет години и тялото й започна да загатва узряването на жената. Изследваше се пред огледалото с часове и мрачно обмисляше как да промени бедствието, което виждаше в отражението. В себе си се чувстваше като Мирна Лой, влудяваща мъжете с красотата си, но огледалото — най-жестокият й враг — показваше безнадеждно заплетена черна коса, която не можеше да бъде сресана, сериозни сиви очи, уста, която с всеки час ставаше все по-широка, и леко вирнат нос. Предпазливо си казваше, че може би не е чак грозна, но никой не би се втурнал да й предлага да я направи филмова звезда. Всмукваше бузите си, присвиваше очи предизвикателно и се опитваше да си се представи като манекен. Отчайващо. Заемаше друга поза — широко разтворени очи, страстен израз, приветлива усмивка. Безполезно. Не беше и типичното американско момиче. Не беше нищо. Мрачно приемаше, че може би тялото й ще стане хубаво, но нищо особено. А естествено най-много от всичко искаше точно това — да бъде нещо по-особено, да бъде личност, да бъде запомнена и никога, никога, никога да не умира.