Въпреки бързите смъртни наказания, налагани от нацистите на всички, които им се противопоставяха, саботажите в Париж продължаваха. Освен партизаните действаха десетки маки групи от свободолюбиви французи, които рискуваха живота си и се бореха с врага както можеха. Избиваха германски войници от засада, взривяваха камиони с провизии, минираха мостове и влакове. Акциите им бяха изобличавани в цензурираните всекидневници като позорни, но за лоялните французи това бяха славни подвизи. Във вестниците непрекъснато се появяваше едно име, по-точно псевдоним — Хлебарката: беше вездесъщ и Гестапо все не можеше да го залови. Никой не знаеше кой е той. Някои смятаха, че е англичанин, който живее в Париж, според друго предположение бил агент на генерал Дьо Гол — водача на комитета „Свободна Франция“. Някои дори твърдяха, че е непокорен германец. Какъвто и да беше, рисунки на хлебарки започнаха да се появяват из цял Париж — по сградите, по тротоарите, дори в Главната квартира на германската армия. Гестапо съсредоточи усилията си за залавянето му. Едно беше неоспоримо. Хлебарката веднага беше станал народен герой.
В един дъждовен декемврийски следобед Ноел отиде на откриването на изложбата на млад художник, когото двамата с Арман познаваха. Изложбата беше в една галерия на улица „Фобус Сент Оноре“. Залата беше претъпкана. Присъстваха много знаменитости, гъмжеше от фотографи. Ноел обикаляше от картина на картина, изведнъж почувства, че някой я докосва по ръката. Обърна се и се намери лице в лице с мадам Роз. Трябваха й няколко мига, за да се сети коя е. Познатото грозновато лице си беше същото, но изглеждаше с двадесет години по-старо, като че ли чрез някаква алхимия на времето тя се беше превърнала в собствената си майка. Беше с голяма черна пелерина и някъде в подсъзнанието на Ноел се мярна, че не носи задължителната жълта еврейска звезда.
Ноел понечи да заговори, но по-възрастната жена я спря, стискайки й ръката.
— Може ли да се видим? — едва чуто я попита тя. — В „Дьо Маго“.
Преди Ноел да й отговори, мадам Роз изчезна в тълпата, а фотографите наобиколиха актрисата. Докато им позираше усмихната, тя си припомни мадам Роз и племенника й Израел Кац. И двамата й бяха помогнали, когато имаше нужда. Ноел се запита какво ли ще иска мадам Роз. Вероятно пари.
След двадесет минути се измъкна и взе такси до площад „Сен Жермен де Пре“. Цял ден бе ръмяло, а сега дъждът бе преминал в студена шибаща лапавица. Таксито спря пред „Дьо Маго“ и Ноел излезе на хапещия студ. Изведнъж до нея изникна мъж в дъждобран и широкопола шапка. Трябваха й няколко мига, за да го познае. И той като леля си изглеждаше по-стар, но промяната беше много по-дълбока. Той излъчваше нещо властно и силно, което по-рано не притежаваше. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, като че ли не беше спал няколко дни. Ноел забеляза, че също не носи жълтата еврейска звезда.
— Хайде да се скрием от дъжда — каза Израел Кац.
Хвана я за ръката и я вкара в кафенето. Вътре имаше половин дузина посетители, само французи. Израел отведе Ноел на маса в дъното.
— Искаш ли да пиеш нещо? — попита той.
— Не, благодаря.
Кац свали шапката, която беше съвсем мокра, и Ноел разгледа лицето му. Веднага разбра, че няма да й иска пари. Той я наблюдаваше.
— Все още си красива, Ноел — тихо промълви Кац. — Гледал съм всичките ти филми и пиеси. Ти си голяма актриса.
— Защо не дойде да ме видиш зад кулисите?
Израел се поколеба, после се усмихна.
— Не исках да те поставям в неудобно положение.
Няколко мига Ноел го гледаше, не можеше да разбере какво има предвид. За нея „евреи“ беше просто дума, която се появяваше от време на време във вестниците, но не означаваше нищо, ала какво ли беше да живееш с нея, да бъдеш евреин в страна, заклела се да те премахне, да те унищожи, особено когато това е родината ти.
— Сама избирам приятелите си — отговори Ноел. — Никой не може да ми нарежда с кого да се срещам.
Израел се усмихна с горчивина.
— Не хаби смелостта си напразно — посъветва я той. — Използвай я, където може да помогнеш.
— Разкажи ми за себе си.
Кац сви рамене.
— Не водя бляскав живот. Станах хирург. Учих при доктор Анжибуст. Чувала ли си за него?
— Не.
— Той е много голям сърдечен хирург. Бях негово протеже. После нацистите ми отнеха правото да практикувам. — Кац вдигна красиво изваяните си ръце и започна да ги разглежда, като че ли бяха чужди. — Така станах дърводелец.