— Какво обичате, госпожице?
Ноел се поколеба. Все още можеше да си тръгне, да се обърне и да не се забърква в нещо опасно, което не й беше работа.
Жената чакаше.
— Поръчала съм ви торта за рожден ден — каза Ноел, чувстваше се глупаво от тази игра, сякаш от детските хитрости всичко губеше сериозността си.
Жената кимна.
— Готова е, госпожице Паж. — Тя сложи на вратата надпис „Затворено“, заключи и каза: — Насам.
Той лежеше на походно легло в малката задна стаичка. На лицето му беше изписана болка, беше потънал в пот. Чаршафът, с който беше увит, беше целият в кръв, над лявото му коляно имаше голям турникет.
— Израел!
Той се обърна към вратата, чаршафът падна и откри на мястото на коляното кървава каша от разтрошени кости и плът.
— Какво е станало? — попита Ноел.
Кац се опита да се усмихне, но безуспешно. Гласът му беше дрезгав и неестествен от болката.
— Настъпиха Хлебарката, но ние не измираме лесно.
Значи е била права.
— Четох — каза Ноел. — Ще се оправиш ли?
Израел болезнено въздъхна и кимна. Говореше трудно, с прекъсвания.
— Гестапо обръща Париж наопаки, за да ме намери. Единственият ми шанс е да се измъкна от града… Ако успея да се добера до Хавър, приятели ще ми помогнат да се кача на кораб, който напуска страната.
— Нямаш ли приятел, който да те изведе и от Париж? — попита Ноел. — Можеш да се скриеш в някой камион…
Израел слабо поклати глава.
— Шосетата са блокирани. И пиле не може да прехвръкне.
„Дори и Хлебарката не може“ — помисли си Ноел.
— Как ще пътуваш с този крак? — попита тя, за да спечели време — опитваше се да вземе някакво решение.
— Няма да пътувам с този крак — отвърна Израел.
Ноел неразбиращо го погледна — в този миг вратата се отвори и влезе едър широкоплещест мъж с брада. В ръката си носеше брадва. Приближи се до леглото и дръпна чаршафа. Ноел почувства, че пребледнява. Спомни си генерал Шайдер и албиноса от Гестапо и какво биха направили с нея, ако я заловят.
— Ще ти помогна — рече тя.
7.
КАТЕРИН
Вашингтон — Холивуд, 1941 година
Катерин Алегзандър имаше усещането, че животът й е навлязъл в нова фаза, сякаш се беше изкачила на по-високо емоционално равнище, на някакъв шеметен, въодушевяващ я връх. Когато Бил Фрейзър беше във Вашингтон, всяка вечер се хранеха заедно и отиваха на концерт, на театър или на опера. Той й намери малък очарователен апартамент близо до Арлингтън. Искаше да плаща наема, но Катерин настоя да си го плаща сама.
Купуваше й дрехи и бижута. В началото тя се съпротивляваше, чувстваше се неловко поради дълбоко вкоренената си протестантска етика, но Фрейзър изпитваше такова искрено удоволствие, че накрая Катерин престана да спори.
„Щеш, не щеш, ти си му любовница“ — казваше си тя. За нея тази дума беше наситена с асоциации за евтини дебнещи жени, които живеят в тайни апартаменти, с чувство за емоционална безизходица. Но сега, когато се случи на нея, Катерин откри, че съвсем не е така. Това означаваше просто, че спи с мъжа, когото обича. Не чувстваше нищо мръсно или гадно, приемаше го като нещо съвсем естествено. Мислеше си: „Интересно, когато го вършат другите, изглежда толкова ужасно, а правиш ли го ти, изглежда съвсем в реда на нещата.“
Фрейзър проявяваше внимание и разбиране, имаха чувството, че винаги са били заедно. Катерин можеше да предскаже реакцията му почти във всяка ситуация и познаваше всичките му настроения. Въпреки това, което й беше казал, сексуалните им отношения не станаха по-вълнуващи, но Катерин си повтаряше, че сексът е само малка част от една връзка. Тя не беше ученичка, нуждаеща се от постоянна възбуда, а зряла жена.
„В известен смисъл“ — иронично си мислеше.
Рекламната агенция на Фрейзър се ръководеше в негово отсъствие от Уолас Търнър — главния счетоводител. Уилям Фрейзър гледаше да не се занимава с агенцията, за да се посвети изцяло на работата във Вашингтон, но когато там възникваше важен проблем и се нуждаеха от съвета му, свикна да обсъжда всичко с Катерин и да си сверява с нея часовника. Откри, че тя има вроден усет към тези неща. Често му предлагаше идеи за кампании, които се оказваха много резултатни.
Веднъж, докато вечеряха, Фрейзър й каза:
— Ако не бях толкова себичен, щях да те назнача в агенцията и да те използвам най-пълноценно. — Той сложи ръката си върху нейната. — Но много ще ми липсваш, искам да си тук при мен.
— И аз искам да съм тук, Бил. Сега съм много щастлива.
И си беше истина. По-рано смяташе, че ако попадне в подобно положение, ужасно ще й се иска да се омъжи, но ето че сега това не й се струваше наложително и спешно. Вече бяха като женени.