Един следобед, докато Катерин привършваше някаква работа, Фрейзър влезе в стаята й.
— Какво ще кажеш за разходка извън града довечера? — попита я той.
— Чудесно! Къде ще отидем?
— Във Вирджиния. Ще вечеряме с моите родители.
Катерин изненадана го погледна.
— Те знаят ли за нас двамата?
— Не всичко — усмихна се Фрейзър, — само че имам фантастична млада помощничка и ще я заведа при тях на вечеря.
Дори да усети леко разочарование, тя не го показа.
— Добре. Ще мина през къщи да се преоблека.
— Ще те взема в седем часа.
— Дадено.
Къщата на семейство Фрейзър, разположена сред красивите хълмове на Вирджиния, беше в стил отпреди Войната за независимост с Англия и беше строена някъде през 1700 година. Заобикаляха я шестдесет акра яркозелени поля.
— Не бях виждала подобно нещо — възхити се Катерин.
— Това е една от най-добрите развъдни ферми в Америка — осведоми я Фрейзър.
Минаха с колата покрай двор, пълен с красиви коне, покрай старателно оградени ливади и къщичката на пазача.
— Сякаш сме в друг свят! — възкликна Катерин. — Завиждам ти, че си израсъл тук.
— Дали ще ти хареса да живееш във ферма?
— Това не е точно ферма — сухо рече тя. — По-скоро е друга, твоята страна.
Стигнаха пред къщата. Фрейзър се обърна към Катерин.
— Майка ми и баща ми са малко въздържани — предупреди я той, — но няма защо да се безпокоиш. Просто се дръж естествено. Притесняваш ли се?
— Не — отвърна Катерин, — направо съм се паникьосала.
Каза го и изненадана осъзна, че е излъгала. Според традицията се очакваше момичето да се вцепени от страх при срещата с родителите на любимия мъж. Но тя изпитваше само любопитство. Нямаше време да разсъждава върху това. Слязоха от колата, един иконом в ливрея им отвори вратата и ги поздрави с гостоприемна усмивка.
Полковник Фрейзър и неговата съпруга бяха сякаш от роман за времето отпреди Гражданската война. Първото впечатление на Катерин беше, че са много стари и грохнали. Полковник Фрейзър беше бледо копие на навремето красив, жизнен мъж. Напомняше й на някого и стъписана, Катерин осъзна на кого — на стара поизтъркана версия на сина си. Имаше оредяла бяла коса и вървеше, болезнено прегърбен. Очите му бяха бледосини, а силните му някога ръце бяха изкривени от артрит. Жена му имаше аристократичен вид и все още беше запазила следи от моминската си красота. Беше любезна и сърдечна с Катерин.
Въпреки думите на Фрейзър Катерин имаше чувството, че е дошла да я проучат. Цялата вечер полковникът и жена му я разпитваха — тактично, но подробно. Катерин им разказа за родителите и детството си. Когато разправяше как се е местила от училище в училище, представяше нещата като забавно приключение, не като агонията, която беше преживяла. Докато говореше, гледаше Бил Фрейзър — горд и сияещ от щастие. Вечерята беше превъзходна. Вечеряха на свещи в голяма старомодна трапезария с истинска мраморна камина и с прислужници в ливреи. Старо сребро, стари пари и старо вино. Погледна Бил Фрейзър и я заля вълна на топла благодарност. Изпитваше чувството, че ако поиска, този начин на живот би могъл да стане и неин. Знаеше, че Фрейзър я обича, тя също го обичаше. И все пак нещо липсваше — вълнението. „Сигурно очаквам прекалено много — мислеше си тя. — Може би съм се деформирала от Гари Купър, Хъмфри Богарт и Спенсър Трейси! Любовта не е рицар в лъскави доспехи. Тя е фермер благородник в сив костюм от туид. Проклети да са всички тия филми и книги!“ Гледаше полковника и си представяше какъв ще бъде Фрейзър след двадесет години — като баща си. До края на вечерта беше много тиха.
Когато си тръгнаха, Фрейзър я попита:
— Беше ли ти приятно?
— Много. Твоите родители ми харесаха.
— Те също те харесаха.
— Радвам се.
Така си беше, като се изключи лекото безпокойство от мисълта, че би трябвало повече да се вълнува от запознанството с тях.
На следващия ден, докато вечеряха в „Джокей клъб“, Фрейзър й каза, че трябва да замине за една седмица в Лондон.
— Докато отсъствам, имам интересна работа за теб — рече той. — Искат нашата служба да наблюдава снимането на филм за набиране на войници за военновъздушните сили, който се прави в „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Заеми се с това.
Катерин го зяпаше, не вярваше на ушите си.
— Аз? Аз не мога да заредя дори и пистолет. Какво разбирам от снимането на учебен филм?
— Каквото и всеки друг — усмихна се Фрейзър. — Това е нещо ново, но няма защо да се безпокоиш. Имат си продуцент и всичко останало. Армията смята да използва актьори във филма.