— Ще ви изпратя кола в седем и половина — продължи Бенджамин. — За половин час ще стигнете до студията. Намира се в Кълвър Сити. Ще ви чакам на снимачна площадка № 13.
Катерин заспа едва към четири часа сутринта и сякаш току-що беше затворила очи, когато телефонът иззвъня и телефонистката й каза, че лимузината я чака.
След тридесет минути беше на път към „Метро Голду-ин Майер“.
Това беше най-голямата филмова студия в света. Главният терен се състоеше от тридесет и две снимачни площадки и огромната административна сграда Талбъръг, където бе седалището на Луис Б. Майер и на двадесет и петимата директори, а също кабинетите на някои от най-прочутите режисьори, продуценти и сценаристи във филмовата индустрия. Вторият терен на студията обхващаше огромните снимачни площадки на открито, където непрекъснато биваха монтирани декорите за различните нови филми. За някакви си три минути човек минаваше покрай швейцарските Алпи, градче в американския Запад, жилищен квартал в Манхатън и плаж на Хаваите. Третият терен в края на булевард „Вашингтон“ се използваше за складиране на реквизит и декори на стойност милиони долари и за заснемането на спектакли на открито.
Всичко това беше обяснено на Катерин от водачката й, която трябваше да й покаже къде се намира снимачна площадка № 13.
— Това си е отделен град — гордо добави тя. — Произвеждаме си и електричеството, и храна за шест хиляди души дневно, и декорите си изграждаме на собствен терен. Напълно независими сме. Не ни трябва никой.
— Освен публика.
Минаха покрай замък, който имаше само фасада. Срещу него видяха езеро, а малко по-нататък — фоайето на театър в Сан Франциско. Сградата на театъра липсваше, имаше само фоайе.
Катерин се засмя на глас и момичето я изгледа.
— Какво има?
— Нищо — отвърна тя. — Всичко е прекрасно.
— По улицата вървяха статисти — каубои и индианци дружелюбно разговаряха на път към снимачната площадка. Неочаквано зад ъгъла изскочи някакъв мъж и Катерин се отдръпна, за да не се сблъскат. Видя, че е облечен в рицарски доспехи, а след него вървяха няколко момичета по бански костюми. Катерин реши, че краткият й опит във филмовия бизнес ще й хареса. Защо баща й не можеше да види всичко това! Толкова щеше да се забавлява!
— Пристигнахме — каза водачката й.
Намираха се пред голяма сива сграда. Отстрани имаше табела: „Снимачна площадка № 13.“
— Ще се оправите ли, ако ви оставя тук?
— Чудесно — отвърна Катерин. — Благодаря ви.
Момичето кимна и си тръгна. Катерин се обърна към вратата, над която пишеше: „Не влизайте, когато свети червената светлина.“ Червената светлина не светеше и Катерин хвана дръжката и се опита да отвори вратата. Тя се оказа неочаквано тежка. Когато успя да я открехне, Катерин се намери пред друга също толкова тежка и масивна врата. Сякаш влизаше в камера за декомпресия.
Вътре в приличащата на пещера зала сновяха множество хора, всеки погълнат от някаква тайнствена задача. Имаше неколцина мъже в униформи на военновъздушните сили и Катерин реши, че сигурно са актьорите, които ще участват във филма. В дъното имаше напълно обзаведен кабинет с бюро, столове и голяма военна карта на стената. Техници осветяваха декора.
— Извинете — попита тя минаващ край нея мъж, — тук ли е мистър Алън Бенжамин?
— Малкият ефрейтор ли? Ето го там.
Катерин се обърна и видя слаб хилав мъж в униформа на ефрейтор, която не му беше по мярка. Той крещеше на друг мъж с генералски звезди.
— Майната му на асистент-режисьора! Аман от генерали! Трябват ми подофицери! — Отчаян вдигна ръце. — Всеки иска да бъде вожд, никой не иска да бъде индианец.
— Извинете — рече Катерин, — аз съм Катерин Алегзандър.
— Слава Богу! — възкликна мъжът и се обърна към другите. — Край на будалкането, хитреци такива! Вашингтон е тук.
Катерин започна да мига. Преди да проговори, дребният ефрейтор каза:
— Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно, взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Какво разбирам аз от постановка и режисиране? Това е най-забърканата каша, която някога съм виждал. — Оригна се и се хвана за стомаха. — Ще получа язва — простена той, — а изобщо не съм от филмовия бизнес. Извинете.
Обърна се и се втурна към изхода, оставяйки Катерин сама. Тя безпомощно се огледа. Всички я зяпаха, чакаха да предприеме нещо.
Слаб побелял мъж с пуловер се приближи към нея с усмивка.
— Трябва ли ви помощ? — тихо попита той.
— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.