— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън — а.р.
Катерин го погледна озадачено.
— Асистент-режисьор. Режисьор би трябвало да бъде онзи приятел — ефрейтора, но имам чувството, че той няма да се върне.
У него имаше спокойна увереност, която й хареса.
— Откога работите в „Метро Голдуин Майер“? — попита тя.
— От двадесет и пет години.
— Мислите ли, че ще се справите като режисьор?
Видя как ъгълчетата на устните му потрепнаха.
— Бих могъл да опитам — сериозно отвърна той. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. — Очите му станаха сериозни. — Положението не е толкова лошо, колкото изглежда. Трябва ни просто малко организация. Сценарият е написан, декорите са готови.
— Е, не почваме на голо — рече Катерин.
Огледа униформите наоколо. Повечето не стояха добре, мъжете, които ги носеха, изглеждаха неловко.
— Приличат на реклама за новобранци във флота — изкоментира Катерин.
О’Брайън разбиращо се засмя.
— Откъде са взети тези униформи?
— От „Уестърн костюмс“. В нашия гардероб нямаше достатъчно. Снимаме три военни филма.
Катерин критично разглеждаше мъжете.
— Само около половин дузина наистина са много лоши — реши тя. — Хайде да се опитаме да ги сменим.
О’Брайън кимна одобрително.
— Готово!
Катерин и О’Брайън се приближиха към групата статисти. Олелията в огромната зала беше оглушителна.
— Хайде, момчета, тишина! — извика О’Брайън. — Това е мис Алегзандър. Тя ще ръководи работата ни.
Чуха се многозначителни подсвирквания и мяукания.
— Благодаря — усмихна се Катерин. — Повечето изглеждате добре, но някои ще трябва да се върнат в „Уестърн костюмс“ и да си сменят униформите. Хайде, стройте се, за да ви огледаме.
— И аз бих искал да ви огледам по-добре. Какво ще правите довечера? — провикна се един мъж.
— Ще вечерям с мъжа си — отвърна Катерин — веднага щом му свърши мачът.
О’Брайън строи мъжете в неравна редица. Катерин чу смях и гласове и ядосано се обърна. Един от статистите стоеше встрани до декорите и разговаряше с три момичета, които поглъщаха всяка негова дума и истерично се смееха. Катерин ги наблюдава няколко мига, после се приближи към мъжа и каза:
— Извинете, имате ли нещо против да се присъедините към останалите?
Мъжът бавно се обърна и лениво запита:
— На мен ли говорите?
— Да. Бихме искали да започнем работа — каза тя и се отдалечи.
Той прошепна нещо, което предизвика силен смях сред момичетата, после бавно тръгна след нея. Беше висок, със слаба и силна фигура и много красив — със синкаво-черна коса и святкащи тъмни очи. Гласът му беше дълбок, изпълнен с дръзко веселие.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Искате ли да работите? — отвърна Катерин.
— Да, да — увери я мъжът.
Катерин беше чела статия за статистите, странна категория хора, прекарващи живота си в анонимност по снимачните площадки и придаващи подходяща обстановка на масовите сцени, на чийто фон се изявяваха звездите. Хора без облик, без глас, с вродена липса на амбиция, че да си потърсят по-пълноценно занимание. Мъжът пред нея беше типичен пример. Понеже беше безбожно красив, някой в родния му град явно беше казал, че може да стане звезда, той бе дошъл в Холивуд, бе разбрал, че освен външност трябва да има и талант, и се бе примирил да бъде статист. Бе избрал по-лесното.
— Някои униформи ще трябва да се сменят — търпеливо продължи Катерин.
— На моята има ли й нещо? — попита той.
Катерин разгледа добре униформата му. Трябваше да признае, че му стои чудесно — подчертава широките му рамена, но не прекалено, обхваща стройния му кръст.
Мъжът беше с пагони на капитан. На гърдите си беше закачил множество разноцветни лентички от ордени.
— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — попита той.
— Кой ви каза, че ще играете ролята на капитан?
Той я погледна сериозно.
— Хрумна ми на мен. Според вас не ставам ли за капитан?
Катерин поклати глава.
— Не.
Мъжът прехапа замислено устни.
— За старши лейтенант?
— Не.
— А за младши лейтенант?
— Според мен изобщо не сте подходящ за офицер.
Тъмните му очи я гледаха озадачено.
— Пак ли има нещо?
— Медалите — отвърна тя. — Сигурно сте ужасно смел.
Той се засмя.
— Смятах, че ще придаде малко колорит на този проклет филм.
— Забравяте само едно — отсече Катерин, — все още не сме във война. Би трябвало да сте ги спечелили на някакъв панаир.
Мъжът й хвърли усмивка.
— Права сте — смутено призна той. — Не се сетих. Ще махна някои.
— Махнете всичките — каза му Катерин.