Когато беше петнадесетгодишна, през лятото й попадна „Наука и здраве“ от Мери Бейкър Еди, цели две седмици тя прекарваше по един час дневно пред огледалото — изгаряше от желание да се види красива. Накрая единствената промяна, която установи, беше нов обрив на акне по брадичката и пъпка на челото. Отказа се от сладкишите, от Мери Бейкър Еди и от огледалото.
Семейството й се върна в Чикаго и се настани в малък мрачен апартамент в северния район Роджърс Парк, където наемите бяха по-ниски. Страната все повече затъваше в икономическата депресия. Бащата на Катерин работеше все по-малко и пиеше все повече. Двамата с майка й постоянно си крещяха, безкрайно се обвиняваха един друг, което караше Катерин да бяга от дома. Отиваше на плажа на шест преки от тях и се разхождаше по брега. Оставяше се на вятъра, който сякаш даваше крила на тънкото й тяло. Прекарваше дълги часове, взряна в бурното сиво езеро, изпълнена с някакъв отчаян неописуем копнеж. Толкова силно желаеше нещо, че понякога я заливаше внезапна вълна от непоносима болка.
В книгите на Томас Улф откри огледален образ на горчиво-сладката носталгия, която я изпълваше, носталгия по предстоящо бъдеще, сякаш някога някъде беше преживяла един прекрасен живот и нямаше търпение да го изживее отново. Вече имаше месечни неразположения и въпреки че физически се превръщаше в жена, съзнаваше, че потребностите й, копнежите й, болезненото желание не бяха физически и нямаха нищо общо със секса. Бленуваше пламенно да бъде оценена, да се издигне над милиардите хора, от които гъмжи земята, всеки да я познава, а когато минава, да казват: „Ето я Катерин Алегзандър, великата…“ Великата каква? Това беше проблемът. Не знаеше какво иска, а само че го желае болезнено и безнадеждно. В неделния следобед, когато имаше пари, тя ходеше на кино в „Стейт енд Лейк Тиътър“, в „Маквикърс“ или „Чикаго“. Потапяше се изцяло в прекрасния, изискан свят на Кари Грант и Джийн Артър, смееше се с Уолас Бири и Мари Дреслър, страдаше с романтичните несполуки на Бети Дейвис. Чувстваше Айрини Дън по-близка от майка си.
В последния клас на гимназията заклетият враг на Катерин — огледалото — най-после й стана приятел. Момичето в огледалото имаше живо, интересно лице. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — нежна, млечнобяла. Имаше правилни нежни черти, щедра чувствена уста, умни сиви очи. Тялото й беше хубаво — със стегнати, добре развити гърди, нежно заоблени хълбоци и стройни крака. В израза й имаше безразличие и надменност, като че ли отражението й притежаваше други черти, които й бяха чужди. Предполагаше, че това е част от защитната броня, зад която се прикриваше от първите си училищни дни.
Голямата икономическа криза притискаше все по-жестоко цялата нация и бащата на Катерин непрестанно се заплиташе в някакви сделки, които така и не се осъществяваха. В главата му постоянно се въртяха мечти да направи изобретения, които да му донесат милиони долари. Измисли крикове, които да се монтират над колелата на автомобила и да се спускат само с натискане на копче върху арматурното табло. Никой производител на автомобили не прояви интерес. Изработи въртяща се електрическа реклама за магазините. След краткотрайно суетене и обнадеждаващи срещи идеята угасна.
Баща й взе пари на заем от по-малкия си брат Ралф, който живееше в Омаха, за да оборудва обущарски камион, с който да обслужва квартала. С часове обсъждаше проекта с Катерин и майка й.
— Няма начин да не успея — обясняваше той. — Представи си, че обущарят сам идва пред вратата ти. Никой досега не го е правил. Вече имам един обущарски камион, нали? Ако печели само по двадесет долара дневно, това са сто и двадесет долара седмично. Два камиона ще ми носят двеста и четиридесет долара на седмица. След година ще имам двадесет камиона. Това прави две хиляди и четиристотин долара седмично, сто двадесет и пет хиляди долара годишно. И е само началото…
След два месеца камионът и обущарят изчезнаха — рухна още една мечта.
Катерин се надяваше, че ще може да учи в университета „Нортуестърн“. Беше най-добрата ученичка в класа, но дори и да получеше стипендия, трудно можеше да разчита само на нея. Разбираше, че наближава денят, когато ще трябва да напусне училище, за да започне работа. Би могла да си намери място като секретарка, но беше твърдо решена никога да не се отказва от мечтата си, която ще изпълни живота й с богат и прекрасен смисъл. Това, че не знаеше каква точно е мечтата й или смисълът на нейния живот, правеше всичко още по-непоносимо тъжно.
— Казваше си, че сигурно е от възрастта. При всички положения беше ужасно. Децата са твърде малки, за да преживяват юношеството, с горчивина си мислеше тя.