Той отново й се усмихна — бавно и дръзко.
— Слушам, шефе.
Беше й на устата да го среже: „Престанете да ме наричате «шефе»“, но си рече: „Да върви по дяволите!“, и се обърна да говори с О’Брайън. Изпрати осем души да сменят униформите си и цял час обсъжда сцената с О’Брайън. Дребничкият ефрейтор се върна за кратко, после отново изчезна. „И по-добре“ — рече си Катерин. Той само се оплакваше и изнервяше всички. О’Брайън приключи снимането на първата сцена до обяд и Катерин мислеше, че се е получило добре. Само един инцидент помрачи сутринта й. Беше дала на вбесяващия я статист няколко реплики, за да го унижи. Искаше да го изобличи на сцената, за да му го върне за нахалството. Той изпълни сцената съвършено и самоуверено. Когато свърши, се обърна към нея и попита:
— Добре ли беше, шефе?
Когато прекъснаха за обедна почивка, Катерин отиде в огромния ресторант на студията и седна на масичка в ъгъла. На голяма маса до нея седяха група мъже във войнишки униформи. Катерин беше с лице към вратата и видя, че влиза статистът с три момичета, които се блъскаха, за да бъдат по-близо до него. Почувства как кръвта нахлува в главата й и реши, че е просто химическа реакция. Човек намразва някои хора от пръв поглед, както харесва други от пръв поглед. Безочливата му арогантност я дразнеше. Би бил съвършен жиголо, а вероятно си е точно такъв.
Той настани момичетата на една маса, вдигна поглед, видя Катерин, наведе се и каза нещо на момичетата. Те я погледнаха и избухнаха в смях. Да го вземат дяволите! Катерин видя, че той се приближава към масата й. Гледаше я втренчено, с многозначителна усмивка.
— Мога ли да седна за миг при вас?
— Аз…
Но той вече беше седнал и я разглеждаше изпитателно и развеселено.
— Какво искате? — наежи се Катерин.
Усмивката му стана по-широка.
— Наистина ли искате да знаете?
— Слушайте… — ядосано сви устни тя.
— Исках да ви попитам — бързо рече той — как бях тази сутрин? — Наведе се нетърпеливо напред. — Бях ли убедителен?
— Може би сте убедителен за тях — отвърна Катерин и кимна към момичетата, — но ако ви интересува моето мнение, мисля, че сте шарлатанин.
— Обидих ли ви с нещо?
— Обиждате ме с всичко, което правите — спокойно отвърна тя. — Просто не харесвам хора от вашия тип.
— Какъв е моят тип?
— Вие сте измамник. Харесва ви да се перчите в тази униформа пред момичетата, но мислите ли да постъпите в армията?
Той я зяпаше невярващо.
— За да ме гръмнат ли? Това е за наивници. — Наведе се и се усмихна. — Тук е много по-забавно.
Устните на Катерин трепереха от гняв.
— Не подлежите ли на мобилизация?
— От техническа гледна точка вероятно да, но един приятел познава някакъв там във Вашингтон и… — той сниши глас, — мисля, че няма да опрат до мене.
— Но това е подло — избухна Катерин.
— Защо?
— Ако не разбирате защо, аз не бих могла да ви го обясня.
— Защо не опитате? Довечера. У вас. Можете ли да готвите?
Катерин скочи на крака, бузите й пламнаха от гняв.
— Не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на мистър О’Брайън да ви плати за работата тази сутрин.
Обърна се, после се сети нещо и попита:
— Как се казвате?
— Дъглас — рече той. — Лари Дъглас.
На другата вечер Фрейзър й се обади по телефона от Лондон да провери как вървят нещата. Тя му разказа, но не спомена за случката с Лари Дъглас. Когато Фрейзър се върне във Вашингтон, ще му разправи и ще се посмеят заедно.
Рано на другата сутрин Катерин се обличаше, за да отиде в студията, когато на вратата се позвъни. Тя отвори. Пред нея стоеше едно момче с огромен букет рози.
— Катерин Алегзандър? — попита то.
— Да.
— Моля, подпишете тук.
Тя подписа формуляра, който момчето й подаде, и рече:
— Много са хубави. — Взе цветята.
— Струват петнадесет долара.
— Моля?
— Петнадесет долара. Заплащане при доставката.
Тя сви устни, посегна и взе прикрепената към букета картичка. На нея пишеше: „Аз бих ги платил, но съм безработен. С любов. Лари.“
Катерин се взираше в картичката. Не вярваше на очите си.
— Е, ще ги вземете ли, или не? — попита момчето.
— Не! — отсече тя и пъхна букета обратно в ръцете му.
Той я погледна озадачен.
— Мъжът каза, че ще се смеете. Че това е ваша шега.
— Не се смея! — отвърна Катерин и ядосано затръшна вратата.
Споменът за тази случка я глождеше през целия ден. Беше срещала влюбени в себе си мъже, но никой не притежаваше скандалната самонадеяност на мистър Лари Дъглас. Беше сигурна, че той има безкрайна върволица от завоевания — празноглави блондинки и гърдести брюнетки, които нетърпеливо се хвърляха в леглото му. Но слагаше и нея в тази категория и това я караше да се чувства евтина и унизена. Само при мисълта за него настръхваше. Твърдо реши да го изхвърли от съзнанието си.