Не подценяваше въпроса. Полковник Мюлер вече я подозираше. Припомни си съня и потръпна. Трябваше да се погрижи Мюлер да няма никакви доказателства срещу нея. Израел Кац трябваше да бъде изведен от Париж, но как? Ноел беше сигурна, че всички изходи са под строго наблюдение. Сигурно наблюдават и пътищата, и реката. Нацистите бяха свине, но си гледаха работата. Това беше предизвикателство, криещо смъртна опасност, ала Ноел беше решена да опита. Лошото беше, че нямаше към кого да се обърне за помощ. Нацистите бяха превърнали Арман Готие в треперещо листо. Не, трябваше да се справи сама. Мислеше за полковник Мюлер и генерал Шайдер и се питаше, ако се стигне до сблъсък, кой от двамата ще се окаже победител.
На следващата вечер двамата с Арман Готие бяха канени на вечеря. Домакиня беше Лесли Рока — богата меценатка. Присъстваха какви ли не хора — банкери, художници, политически лидери и куп хубави жени, поканени според Ноел заради германците. Готие забеляза, че е загрижена, но когато я попита, тя го успокои, че няма нищо.
Петнадесет минути преди да започне вечерята, един мъж влезе тромаво и щом го видя, Ноел разбра, че проблемът й ще бъде решен. Тя се приближи до домакинята и помоли:
— Скъпа, бъди така добра и ме сложи до Албер Елер.
Албер Елер беше френски драматург. Беше едър, тромав като мечка мъж, прехвърлил шестдесет години, с рошава бяла коса и смъкнати рамена. Беше необичайно висок за французин, но и без това изпъкваше сред околните със забележително грозното си лице и пронизващите зелени очи, на които не убягваше нищо. Беше изобретателен и притежаваше ярко въображение, беше написал над двадесет пиеси и сценарии, ползващи се с голям успех. Убеждаваше Ноел да играе в новата му пиеса и й беше изпратил екземпляр от ръкописа.
Ноел седна до него на масата и каза:
— Току-що прочетох новата ти пиеса, Албер. Възхитена съм.
Лицето му светна.
— Ще играеш ли в нея?
Тя сложи ръка върху неговата.
— Бих искала, скъпи, но Арман ме включи в друга пиеса.
Той се намръщи, после примирено въздъхна.
— Проклятие! Е, все някой ден ще работим заедно.
— Много бих се радвала — рече Ноел. — Харесвам как пишеш. Очарова ме начинът, по който писателите създават фабулата. Не знам как го правите.
Той сви рамене.
— Така, както ти играеш. Това е занаятът ни, така си изкарваме хляба.
— Не — възрази тя. — За мен е чудо да използваш въображението си по такъв начин. — Ноел смутено се засмя. — Знам, защото се опитвам да пиша.
— Виж ти! — учтиво рече той.
— Да, но нещо не върви. — Тя пое дълбоко дъх и огледа масата. Останалите гости бяха потънали в разговорите си. Ноел се наклони към Албер Елер и понижи глас. — Стигнах до ситуация, когато героинята ми трябва да измъкне любимия си от Париж. Той е издирван от нацистите.
— Аха! — Едрият мъж почукваше с вилицата по чинията. После рече: — Лесна работа! Облича германска униформа и минава право през тях.
Ноел въздъхна.
— Не е Толкова лесно. Ранен е и не може да ходи. Изгубил е крака си.
Елер спря да чука. След дълга пауза рече:
— С шлеп по Сена?
— Наблюдават реката.
— И проверяват всички транспортни средства, излизащи от Париж?
— Да.
— Тогава трябва нацистите да ти свършат работата.
— Как?
— Героинята ти привлекателна ли е? — попита той, без да поглежда Ноел.