Ноел му се усмихна и го хвана под ръка.
— А армията се води от генерали.
— Точно така — съгласи се той. — Армията се води от генерали. Ще трябва да дам урок на полковник Мюлер.
Десет минути след като автомобилът на генерал Шайдер мина през блокадата, от Гестапо се обадиха да предупредят за него.
— Вече минаха — докладва лейтенантът, обзет от лошо предчувствие. След миг полковник Мюлер разговаряше с него.
— Преди колко време? — тихо попита офицерът от Гестапо.
— Десет минути.
— Претърсихте ли колата?
Лейтенантът почувства, че стомахът му се свива.
— Не. Генералът не разреши…
— Да му се не види! Накъде тръгнаха?
Лейтенантът преглътна. Когато проговори, в гласа му се чувстваше отчаянието на човек, който знае, че е обречен.
— Не съм сигурен. Кръстопътят е голям. Тръгнали са или към вътрешността на страната — към Руан, или към морето — към Хавър.
— В девет часа се явете в Главната квартира на Гестапо, в моя кабинет!
— Слушам! — отвърна лейтенантът.
Разярен, полковник Мюлер затвори телефона. Обърна се към двамата си сътрудници.
— Хавър. Пригответе колата. Отиваме на лов за хлебарки!
Пътят за Хавър се виеше през красивата долина на Сена с тучните й хълмове и плодородни ферми. Беше ясна, звездна нощ и в далечината фермите приличаха на оазиси от светлина сред мрака.
На удобната задна седалка на лимузината Ноел и генерал Шайдер разговаряха. Той й разказа за жена си и децата си, за това, колко труден е семейният живот за един офицер. Ноел го изслуша със съчувствие й му разправи колко мъчно е за актриса да има романтичен личен живот. И двамата съзнаваха, че разговорът е игра, и двамата го поддържаха, без да вникват в същността. Нито за миг Ноел не подценяваше интелигентността на мъжа до нея, даваше си сметка колко опасна е авантюрата, в която се е впуснала.
Знаеше: генерал Шайдер е твърде умен, за да повярва, че изведнъж се е влюбила в него, и сигурно подозира, че има нещо наум. Ноел разчиташе, че ще го надхитри в играта, която играеха. Генералът съвсем накратко се спря на войната, но каза нещо, което тя запомни за дълго.
— Англичаните са странни хора. В мирно време е невъзможно да бъдат управлявани, но при криза нямат равни. Английският моряк е истински щастлив само когато корабът му потъва.
Пристигнаха в Хавър в ранните часове на деня, предстоеше им да продължат към селцето Етрата.
— Може ли да спрем да хапнем нещо? Умирам от глад — каза Ноел.
Генерал Шайдер кимна.
— Разбира се, щом желаете. — Той повиши глас: — Потърси ресторант, който работи непрекъснато.
— Сигурна съм, че на кея има един — рече Ноел.
Капитанът покорно зави към брега. Спря точно до водата, където няколко кораба бяха вързани за кея. Малко по-нататък имаше табела „Бистро“.
Капитанът отвори вратата и Ноел слезе. Генерал Шайдер я последва.
Чу звук на мотор и се обърна. Товарен елекротелфер се приближи и спря до лимузината. От него слязоха двама мъже, в работни комбинезони и с шапки с дълги козирки, които скриваха лицата им. Един от тях се взря в Ноел, после извади инструменти и започна да поправя нещо по машината. Жената почувства, че стомахът й се свива. Хвана под ръка генерал Шайдер и тръгна към ресторанта.
Погледна шофьора, който остана на кормилото.
— Той няма ли да пие кафе?
— Ще остане при колата — отвърна генералът.
Ноел втренчено го изгледа. Шофьорът не биваше да остава при колата, защото всичко щеше да пропадне. Но не посмя да настоява.
Отправиха се към кафенето по грубите неравни павета. Изведнъж, както вървеше, си изкълчи глезена и падна, извиквайки от болка. Генерал Шайдер неуспешно се опита да я хване — тя се просна на паважа.
— Добре ли сте? — попита я той.
Видял какво става, шофьорът слезе от колата и се отправи към тях.
— Съжалявам — продума Ноел. — Аз… изкълчих си глезена. Имам чувството, че е счупен.
Генерал Шайдер вещо опипа глезена й.
— Няма оток. Сигурно само е навехнат. Можете ли да стъпвате?
— Не знам.
Шофьорът дойде при тях и двамата я вдигнаха на крака. Ноел пристъпи, ала глезенът й се огъна.
— Извинявайте — простена тя, — но трябва да седна за малко.
— Помогнете ми да я заведем дотам. — Генерал Шайдер посочи кафенето.
Подкрепяна от двамата мъже, Ноел стигна до ресторанта и на вратата се осмели да хвърли поглед назад към колата. Двамата докери бяха при багажника на лимузината.
— Сигурна ли сте, че не искате веднага да продължим към Етрата? — попита генералът.
— Не, повярвайте, след малко ще се оправя.