— И аз нямах никакъв шанс — откровено си призна Катерин. — То просто се случи.
— Лари е голяма работа.
— Да.
— Катерин — Фрейзър се поколеба, — ти всъщност не го познаваш добре, нали?
Катерин усети, че настръхва.
— Знам, че го обичам, Бил — спокойно каза тя, — знам и че той също ме обича. Като начало е доста добре, нали?
Фрейзър седеше намръщен, мълчалив и замислен.
— Катерин…
— Да?
— Внимавай.
— За какво?
Фрейзър говореше бавно, търсеше път през минното поле на думите.
— Лари е… по-различен.
— В какъв смисъл? — попита Катерин, отказвайки да му помогне.
— Не е като повечето мъже — Фрейзър видя израза й и рече: — По дяволите, не ми обръщай внимание! — Измъчено й се усмихна. — Сигурно си чела биографията ми, написана от Езоп — за лисицата и гроздето.
Катерин нежно го хвана за ръката.
— Никога няма да те забравя, Бил. Надявам се, ще останем приятели.
— Аз също — продума Фрейзър. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш на работа?
— Лари държи да напусна. Той е старомоден — смята, че съпругът трябва да издържа жената.
— Ако промениш решението си, обади ми се — каза Фрейзър.
Останалата част от обеда мина в служебни разговори и обсъждане кой да замести Катерин. Тя знаеше, че Бил Фрейзър много ще й липсва. Предполагаше, че първият мъж в живота на всяко момиче има особено значение, но за нея Бил беше много повече. Беше мил човек и добър приятел. Отношението му към Лари я разтревожи. Сякаш Бил искаше да я предупреди за нещо, но се отказа, за да не помрачи щастието й. Или, както сам се изрази, просто гроздето беше кисело? Не беше нито дребнав, нито ревнив. Сигурно й желаеше щастието. И все пак беше сигурна, че се е опитал да й каже нещо. В подсъзнанието си усети смътно предчувствие. Но когато след един час се срещна с Лари и той се усмихна, забрави всичко освен възторга, че е омъжена за това невероятно, изпълнено с радост човешко същество.
Не познаваше по-забавен човек от Лари. Всеки ден се превръщаше в приключение, в празник. В края на седмицата ходеха в провинцията, отсядаха в малки ханчета, обикаляха панаирите. Отидоха в Лейк Пласид и се пързаляха по огромната пързалка, в Монток караха лодка и ловяха риба. Катерин се ужасяваше от водата, така и не се беше научила да плува, но Лари й каза да не се безпокои и тя се чувстваше в безопасност с него.
Беше любящ, внимателен и сякаш не си даваше сметка колко привлича другите жени. Сякаш му стигаше Катерин. През медения им месец се натъкна в антикварен магазин на сребърна птичка, която толкова хареса на Катерин, че той й намери и кристална, и това беше началото на нейната колекция. Една съботна вечер заминаха за Мериланд, за да отпразнуват третия месец от сватбата в същия малък ресторант.
На следващия ден — декември, неделя — японците нападнаха Пърл Харбър.
На другия ден Америка обяви война на Япония в тринадесет часа и тридесет и две минути — от японското нападение не бяха минали и двадесет и четири часа. В понеделник Лари замина за военновъздушната база „Андрюс“, а Катерин не издържа сама в апартамента, взе такси и отиде при сградата на Конгреса. Хората се тълпяха около дузина портативни радиоапарата, разпръснати сред множеството на Капитол Плаза. Когато колата на президента спря пред южния вход на Капитола, Катерин беше толкова близо, че видя как вратата на лимузината се отвори и президентът Рузвелт слезе, подпомаган от двама сътрудници. На всеки ъгъл имаше множество полицаи, които бдяха да не възникнат безредици. Струваше й се, че сред тълпата преобладава силно възмущение, готово да премине в саморазправа.
Пет минути, след като Рузвелт влезе в сградата, гласът му се чу по радиото. Президентът говореше пред Конгреса — категорично и твърдо.
— Америка ще запомни това вероломно нападение… Справедливостта ще победи… Победата неминуемо ще бъде наша, Бог да ни е на помощ.
Петнадесет минути по-късно беше гласувано решение на Конгреса двеста петдесет и четири, с което се обявяваше война на Япония. Всички гласуваха единодушно с изключение на Джийнет Ранкин от щата Монтана, така че крайният резултат беше триста осемдесет и осем гласа „за“ и един „против“. Словото на президента Рузвелт продължи точно десет минути — най-краткото президентско послание за обявяване на война, произнасяно някога в Конгреса на САЩ.
Тълпата навън го приветства с гърлен рев на одобрение, гняв и закана за отмъщение. Най-после и Америка предприе нещо.
Катерин разглеждаше мъжете и жените наоколо. Те имаха същия израз на въодушевление, който предния ден беше видяла върху лицето на Лари, сякаш членуваха в някакъв таен клуб, където войната се смяташе за вълнуващ спорт. Дори жените изглеждаха обхванати от спонтанния ентусиазъм, обзел тълпата. Но Катерин се питаше как ли ще се чувстват, когато мъжете заминат, а те останат сами да чакат новини от своите съпрузи и синове. Бавно се обърна и си тръгна. На ъгъла видя войници с щикове на пушките.