— Катерин! — Лари раздруса ръката й, очите й бавно се спряха на него и всичко се върна в нормалното си положение. — Добре ли си?
Катерин кимна, преглътна и рече с треперещ глас:
— Страхотно. Винаги ми става така от хубавите новини.
— Разбираш, че съм длъжен, нали?
— Да, разбирам.
„Истината е, че няма да го разбера дори на сто години, любими. Но ако ти го кажа, ще ме намразиш, нали? На кого му е притрябвала свадлива жена? Жените на героите ги изпращат с усмивка.“
Лари я гледаше загрижен.
— Ти плачеш.
— Не плача — възмути се Катерин и за свой ужас откри, че наистина плаче. — Аз… просто трябва да свикна с тази мисъл.
— Дават ми ескадрила — допълни Лари.
— Наистина ли? — Катерин се опита да вложи гордост в гласа си.
Давали му ескадрила. Като малък сигурно си е играл със свое влакче. А сега, вече голямо момче, му даваха да си играе със своя ескадрила. Ала тези играчки бяха истински, с гаранция, че могат да бъдат сваляни, да кървят и да умират.
— Искам още едно мартини — помоли Катерин.
— Разбира се.
— Кога… кога трябва да заминеш?
Каза го, като че изгаряше от нетърпение да замине. Беше ужасно. Катерин чувстваше как бракът й се разпада. На подиума един певец пееше тихо и монотонно: „Пътешествие до Луната, на крила от паяжина“… „Паяжина — помисли си тя. — Моят брак е от паяжина.“ Този Коул Портър знаеше всичко.
— Имаме доста време, преди да замина — рече Лари.
„Доста време за какво? — горчиво се запита Катерин. — Доста време, за да създадем семейство, да заведем децата на ски във Върмонт, да остареем заедно?“
— Какво искаш да правим тази вечер? — попита я Лари.
„Искам да отидем в болницата, за да ти отрежат един пръст на краката. Или да ти пробият тъпанчето.“ На глас Катерин рече:
— Да се приберем вкъщи и да се любим.
Изпълваше я страстна, отчаяна, настойчива нужда.
Следващите четири седмици се стопиха неусетно. Часовниците препускаха в някакъв кафкиански кошмар, превръщащ дните в часове, часовете в минути, и колкото и невероятно да бе, настъпи последният ден на Лари. Катерин го откара до летището. Той не млъкваше, беше щастлив и весел, тя мълчеше, беше смръщена и нещастна. Последните няколко минути се завъртяха като калейдоскоп… регистрация… бърза прощална целувка… Лари се качи на самолет, който щеше да го отнесе далече от нея… последно махване за сбогом. Катерин стоя и гледа, докато самолетът му се превърна на точица в небето и накрая изчезна. Остана на летището още един час и когато се стъмни, си тръгна към празния апартамент.
През първата година след нападението на Пърл Харбър имаше десет значителни въздушни и морски битки срещу японците. Съюзниците спечелиха едва три, но две от тях бяха решаващи — Мидуей и битката при Гуадалканал.
Катерин четеше дума по дума съобщенията във вестниците за всяка битка и питаше Уилям Фрейзър за повече подробности. Пишеше на Лари всеки ден, но получи първото му писмо чак след два месеца. Беше оптимистично и възторжено. Беше проверявано от цензурата и Катерин нямаше представа нито къде се намира, нито какво прави. При всички положения обаче явно бе доволен. През дългите самотни нощи тя лежеше и се чудеше, опитваше се да проумее какво го кара да търси предизвикателството на войната и на смъртта. Не че той имаше желание да умира — Катерин не познаваше пожизнен човек, а може би това просто беше другата страна на медала — жаждата му за живот се изостряше от постоянния сблъсък със смъртта.
Един ден тя обядва с Уилям Фрейзър. Знаеше, че се е опитал да се запише в армията, но от Белия дом му бяха казали, че ще бъде по-полезен, ако остане на поста си. Той беше горчиво разочарован. Но никога не спомена и думица пред Катерин. Сега, както седеше срещу нея на масата, я попита:
— Имаш ли вести от Лари?
— Миналата седмица получих писмо.
— Какво пише?
— Ами според писмото, войната била нещо като футболен мач. Изгубили сме първата схватка, но сега сме вкарали първия си отбор и сме започнали да набираме сила.
Той кимна.
— Такъв си е Лари.
— Но не и войната — тихо продума Катерин. — Тя не е футболен мач, Бил. Докато свърши, ще загинат милиони.
— Ако участваш в нея, Катерин, по-лесно е да я приемаш като футболен мач — внимателно рече Фрейзър.
Катерин бе решила да започне работа. Беше създаден женски армейски корпус и тя обмисляше дали да се запише в него, но отсъди, че ще е по-полезна да прави друго, вместо да кара кола или да вдига телефона. Въпреки че, както разправяха, в женския армейски корпус било доста весело. Имало толкова много бременни, та се носеха слухове, че при прегледа на доброволките лекарите слагали печат на корема им. Момичетата се опитали да го разчетат, но буквите били много дребни. Едно се сетило да използва лупа. На печата пишело: „Щом го разчетете с просто око, обадете ни се.“