— Всеки човек се прави на господ — отвърна й Демирис, — но някои сме по-подготвени за тази роля.
— Грехота е да се унищожава човешки живот, Коста.
— Не е грехота — справедливо е.
— Това е отмъщение.
— Понякога е едно и също. Повечето хора не си изпащат заради злото, което причиняват. Аз съм в състояние да ги накарам да си платят. Това е справедливост.
Часовете, през които измисляше капани за неприятелите си, му доставяха удоволствие. Той внимателно изучаваше жертвата си, анализираше личността, преценяваше силните и слабите й страни.
Навремето притежаваше три малки товарни кораба и търсеше заем, за да разшири флота си. Затова се обърна към един швейцарски банкер в Базел. Банкерът не само му отказа, но се обади и на свои приятели банкери и ги посъветва да не дават никакви пари на младия грък. В крайна сметка Демирис намери пари в Турция.
Изчака благоприятен случай. Реши, че ахилесовата пета на банкера е неговата алчност. Преговаряше с Ибн Сауд от Саудитска Арабия — искаше да наеме новоразкрито нефтено находище. Щеше да му струва няколкостотин милиона долара.
Нареди на свой агент да подхвърли новината за сделката на швейцарския банкер и да му предложи двадесет и пет процента от акциите на новата компания, ако вложи пет милиона долара в брой. След осъществяване на сделката тези пет милиона щяха да се превърнат в над петдесет милиона. Банкерът направи проверка и се увери, че сделката е истинска. Не разполагаше с такава сума, затова тихомълком я взе от банката, без да уведоми никого — не искаше да дели неочаквания късмет. Сделката щеше да се осъществи след седмица и той смяташе да възстанови сумата.
Щом получи чека на банкера, Демирис съобщи на вестниците, че споразумението със Саудитска Арабия е анулирано. Акциите рязко спаднаха. Банкерът не можеше по никакъв начин да върне сумата и злоупотребата беше разкрита. Демирис изкупи акциите му на безценица, след което осъществи сделката. Акциите рязко се повишиха. Банкерът беше осъден за злоупотреба на двадесет години затвор.
Имаше още неколцина души, с които Демирис още не си беше разчистил сметките, но той не бързаше. Изпитваше удоволствие да предвкусва и премисля „екзекуцията“. Беше като игра на шах, а Демирис беше гросмайстор. Напоследък нямаше врагове, защото никой не можеше да си позволи да му бъде враг, така че набелязаните жертви се ограничаваха с хората, пресекли пътя му в миналото.
Точно този мъж се появи един следобед в неделния салон на Ноел Паж. Трябваше да прекара няколко часа в Париж на път за Кайро и една мада скулпторка, с която се срещаше, му предложи да се отбият. От мига, в който видя Ноел, Демирис разбра, че я иска. За дъщерята на марсилския рибар недостижими бяха само членовете на кралските фамилии, а Константин Демирис беше нещо като крал. Три дни, след като се запозна с него, Ноел напусна без предупреждение театъра, събра дрехите си и замина при Константин Демирис в Гърция.
Тъй като и двамата бяха известни, връзката им неизбежно се превърна в голяма клюка. Фотографи и репортери се опитваха да интервюират съпругата на Демирис, но дори и хладнокръвието й да бе смутено, тя с нищо не се издаде. Единственият коментар на Мелина Демирис пред пресата беше, че съпругът й има много добри приятели по целия свят и тя не вижда нищо лошо в това. На оскърбените си роднини каза, че Коста и друг път е имал такива истории и тази също ще отзвучи. Съпругът й заминаваше на дълги служебни пътувания и тя виждаше по вестниците неговите снимки с Ноел в Истанбул, Токио или Рим. Мелина Демирис беше горда жена, но беше решена да понесе това унижение, защото истински обичаше мъжа си. Макар да не проумяваше защо, бе убедена, че на някои мъже не им е достатъчна една жена и дори да са влюбени в съпругите си, те спят с други. Предпочиташе да умре, но не и да позволи да я докосне друг мъж. Никога не упрекваше Константин, знаеше, че така само би го отблъснала. Ето защо бракът им беше добър. Мелина си знаеше, че не е страстна, лягаше със съпруга си, когато той я пожелаеше, и се мъчеше доколкото може да му достави удоволствие. Стига да знаеше как Ноел се люби с него, щеше да бъде смаяна; разбереше ли каква огромна наслада му дава тя, щеше да се почувства нещастна.
За Демирис жените вече не криеха никакви изненади, но Ноел го привличаше главно с това, че беше една постоянна изненада. Той изпитваше страст към главоблъсканиците, а тя беше загадка, която не се поддаваше на разбулване. Не беше срещал жена като нея. Ноел приемаше красивите вещи, които й подаряваше, но и нищо да не й даваше, пак щеше да е доволна. Демирис й купи пищна вила в Портофино, над прелестния син залив, приличен на подкова, ала знаеше, че тя няма да възрази дори само ако й наеме малко жилище в старата част на Атина — Плака.