През живота си Демирис беше срещал много жени, опитвали се да му влияят с женските си прелести. Ноел никога не му искаше нищо. При него бяха идвали жени, за да се възползват от блясъка на славата му, но този път тъкмо Ноел привличаше журналистите и фотографите. Тя вече беше звезда. За известно време Демирис си втълпяваше, че просто е влюбена в него, ала беше твърде честен, за да се самозалъгва.
В началото за него бе предизвикателство да се опита да стигне същността на Ноел, да я подчини и да я обсеби. Помъчи се да го постигне със секса, но за първи път в живота си срещаше жена, която го превъзхождаше в това отношение. Бе по-сладострастна от него. Правеше всичко по-добре, по-често и по-умело и в крайна сметка той се научи да се отпуска и да й се наслаждава така, както не беше го правил с никоя друга в живота си. Ноел беше изключително създание, което постоянно му разкриваше нови страни на удоволствието. Не отстъпваше на готвачите, на които той плащаше баснословни заплати, знаеше за изкуството точно колкото специалистите, на които тъпчеше гушите, за да му издирват картини и скулптури. Обичаше да слуша как те разговарят с Ноел за изкуство и се изненадват от дълбочината на познанията й.
Наскоро беше купил платно на Рембранд. Ноел беше на острова, когато го донесоха. Присъстваше и младият специалист, намерил картината.
— Това е една от най-великите творби на майстора — обясняваше той, докато я развиваше.
Беше прелестен портрет на майка и дъщеря. Ноел седеше, пиеше узо и мълчаливо наблюдаваше.
— Великолепна е — съгласи се Демирис и се обърна към Ноел: — Харесва ли ти?
— Чудесна е — отвърна тя и каза на изкуствоведа: — Къде я намерихте?
— В една частна галерия в Брюксел — гордо отвърна той. — Убедих галериста да ми я продаде.
— Колко платихте? — попита Ноел.
— Двеста и петдесет хиляди лири.
— Добре е — заяви Демирис.
Ноел взе цигара, младежът се втурна да й я запали.
— Благодаря — рече тя и погледна Демирис. — Щеше да бъде по-добре, ако я беше купил от собственика й, Коста.
— Не те разбирам — каза Демирис.
Изкуствоведът я гледаше някак странно.
— Ако това е оригиналът — обясни Ноел, — значи е от наследството на херцога на Толедо в Испания. Нали така? — обърна се Ноел към специалиста.
Той пребледня и запелтечи:
— Не знам, търговецът не ми каза нищо.
— Я не се занасяйте — смъмри го Ноел, — нима сте купили картина за такава сума, без да проверите откъде идва? Трудно бих повярвала. В наследството е оценена на сто седемдесет и пет хиляди лири. Някой е бил измамен със седемдесет и пет хиляди лири.
И се оказа истина. Изкуствоведът и галеристът бяха осъдени за измама на купувача и пратени в затвора. Демирис върна картината. Когато по-късно разсъждаваше за това, установи, че е впечатлен не толкова от познанията на Ноел, колкото от честността й. Ако беше поискала, можеше просто да дръпне изкуствоведа настрана, да почне да го изнудва и да си раздели с него парите. Вместо това открито го обвини пред Демирис без никаква задна мисъл. В знак на признателност той й купи много скъпа изумрудена огърлица и тя я прие с такава небрежна благодарност, с каквато би приела и запалка. Демирис настояваше да я води навсякъде със себе си. В бизнеса не се доверяваше никому, затова се налагаше сам да взима всички решения. Откри, че е полезно да обсъжда сделките с Ноел. Тя имаше изненадващи познания за бизнеса и дори това, че може да поддържа разговор, понякога улесняваше Демирис при взимането на решения. След известно време Ноел познаваше работата му по-добре от всеки друг с изключение на адвокатите и счетоводителите му. В миналото Демирис винаги имаше едновременно по няколко любовници, но сега Ноел му даваше всичко, от което имаше нужда, и той изостави една по една другите. Те приеха раздялата без огорчение, защото Демирис беше щедър човек.
Притежаваше голяма яхта с четири дизелови мотора. На нея имаше хидроплан, две бързоходни моторни лодки, басейн и екипаж от двадесет и четирима души. Имаше дванадесет красиво обзаведени апартамента за гости и голям апартамент за Демирис, претъпкан с картини и антики.
Поканеше ли гости на яхтата, домакиня беше Ноел. Водеше я със себе си на частния си остров, а Мелина оставаше вкъщи. Внимаваше тя и Ноел да не се срещат, но си даваше сметка, че жена му знае за нея.
Където и да отидеше, Ноел биваше посрещана като царица. Ала това й се полагаше. Малкото момиче, гледало своята флотилия през прашния прозорец в Марсилия, се бе издигнало до най-голямата флотилия в света. Ноел се впечатляваше не от богатството и славата на Демирис, а от неговата сила. Той имаше ум и воля на титан и до него другите мъже изглеждаха джуджета. Ноел усещаше, че той притежава неумолима жестокост, но от това й ставаше още по-интересен, защото също бе безмилостна.