Освободеният свят насочи вниманието си към Далечния изток. Японците — тези ниски късогледи комични фигури — защитаваха с кръв всяка педя земя и имаше изгледи да се проточи дълга и скъпа война.
Тогава на 6 август над Хирошима беше хвърлена атомна бомба. Разрушенията бяха невероятни. За няколко минути беше унищожено почти цялото население на голям град — жертва на мор, по-ужасен от всички войни и чумни епидемии през Средновековието.
След три дни, на 9 август, над Нагасаки беше хвърлена втора атомна бомба. Резултатите бяха още по-унищожителни. Цивилизацията най-после беше доживяла мига, в който можеше да осъществи геноцид, изчислявайки жертвите в милиони души за секунда. Това дойде твърде много на японците и на 2 септември 1945 година на бойния кораб „Мисури“ генерал Дъглас Макартър прие безусловната капитулация на японското правителство. Втората световна война свърши.
Когато новината беше излъчена, за миг светът затаи дъх, после нададе искрен благодарствен вик на радост. По градове и села из цял свят хората истерично празнуваха края на войната — края на всички войни…
На другия ден чрез някакво вълшебство, което така и не й обясни, Бил Фрейзър успя да свърже Катерин по телефона с Лари Дъглас, който се намираше на някакъв остров в Тихия океан. Фрейзър й бе подготвил изненада. Беше я помолил да го почака, за да обядват заедно. В два и половина следобед тя му се обади:
— Кога ще ме нахраниш? Скоро ще стане време за вечеря.
— Потърпи — отвърна Фрейзър. — След минута ще дойда.
След пет минути й се обади:
— Търсят те на първа линия.
Катерин вдигна телефона. Чу пукане и звуци като от вълни на далечен океан.
— Ало?
Мъжки глас каза:
— Мисис Лари Дъглас?
— Да — озадачена отвърна Катерин, — кой се обажда?
— Един момент, моля.
В слушалката се чуваше тънък вой. Отново нещо изпука и един глас рече:
— Кати?
Тя седеше с разтуптяно сърце и не можеше да проговори.
— Лари? Лари?
— Да, мила!
— О, Лари! — Катерин се разплака, неочаквано цялото й тяло започна да трепери.
— Как си, скъпа?
Тя заби нокти в ръката си, та болката да спре обхваналата я внезапно истерия.
— Аз съм д-добре — отговори Катерин. — Къде си?
— Ако ти кажа, ще ни прекъснат — отвърна Лари, — някъде в Тихия океан.
— Доста близко! — Тя успя да овладее гласа си. — Добре ли си, любими?
— Добре съм.
— Кога ще се върнеш?
— Вече всеки момент — обеща той.
Очите на Катерин отново се наляха със сълзи.
— Добре, да сверим часовниците.
— Плачеш ли?
— Разбира се, че плача, глупчо такъв! Само се радвам, че не можеш да видиш как се е размазал гримът ми. О, Лари… Лари…
— Липсваше ми, скъпа — каза той.
Катерин си помисли за дългите самотни нощи, слели се в седмици, месеци, години без него. Без ръцете му, без силното му прекрасно тяло до нея, без подкрепата, без закрилата, без любовта му. Каза:
— На мен също ми липсваше.
Мъжки глас се включи в линията:
— Съжалявам, полковник, но се налага да прекъснем.
Полковник ли!
— Не си ми казал, че си повишен.
— Страхувах се да не се главозамаеш.
— О, скъпи, аз…
Шумът се засили и изведнъж настъпи тишина — линията беше прекъсната. Катерин седеше и се взираше в телефона. После зарови глава в ръцете си и заплака.
След десет минути Фрейзър се обади.
— Готов съм за обяд, ако си готова и ти, Кати.
— Сега съм готова на всичко — радостно каза тя. — Дай ми само пет минути.
Тя топло се усмихна при мисълта какво е направил Фрейзър и колко му е струвало. Беше най-милият човек, когото познаваше. След Лари, разбира се.
Толкова често си беше представяла как Лари се завръща, че самото му пристигане не оправда очакванията й. Фрейзър й беше обяснил, че Лари сигурно ще се прибере с военен самолет, а те не летели по разписания като в гражданската авиация. Качва се на първия възможен самолет без значение закъде точно е, стига да е горе-долу в същата посока.
Катерин си остана вкъщи да чака Лари. Цял ден се опитваше да чете, но беше твърде неспокойна. Седеше, слушаше новините и си мислеше, че Лари се връща при нея завинаги. До полунощ още го нямаше. Тя реши, че сигурно ще си дойде на следващия ден. В два часа през нощта вече не можеше да си държи очите отворени и си легна.