Този ден щеше да бъде най-дългият в живота й.
Дирекцията на „Пан Америкън“ се намираше в модерна сграда на Пето Авеню и Петдесет и трета улица. Кабинетът на Карл Истман беше просторен и удобно обзаведен, от него личеше, че той очевидно заема важен пост.
— Заповядайте, седнете — поздрави Истман Лари, когато той влезе.
Истман беше около тридесет и пет годишен стегнат мъж с изпито лице и пронизващи лешникови очи, които нищо не изпускаха. Той посочи на Лари да седне на дивана и се настани на стол срещу него.
— Кафе?
— Не, благодаря — отвърна Лари.
— Разбрах, че желаете да работите при нас.
— Ако има свободни места.
— Има — каза Истман. — Само че за едно място кандидатстват хиляда летци. — Той поклати глава със съжаление. — Просто невероятно. Военновъздушните сили са обучили хиляди талантливи младежи да летят с най-сложни машини и когато те са си свършили работата, и то дяволски добре, им казват да изчезват. Нямали места за тях. — Истман въздъхна. — Няма да повярвате какви хора идват тук по цял ден — отлични пилоти, асове като вас. За едно място има по хиляда кандидати, във всички други авиолинии положението е същото.
Лари беше разочарован и наежено попита:
— Тогава защо ме приехте?
— По две причини. Първо — защото отгоре ми наредиха.
Лари почувства, че го обзема гняв.
— Нямам нужда от…
Истман се наведе напред.
— Второ — защото имате невероятно добра биография.
— Благодаря — отвърна Лари.
Истман го изучаваше.
— Първо трябва да изкарате курс на обучение. Все едно ще се върнете в училище.
Лари се поколеба, не разбираше накъде бие човекът отсреща.
— Добре — предпазливо рече той.
— Обучението ще се провежда в Ню Йорк на летище Ла Гуардия.
Лари кимна и зачака.
— Четири седмици на земята и един месец полети.
— На „ДС–4“ ли летите? — попита Лари.
— Точно така. Щом завършите курса, ще ви назначим щурман. Заплатата по време на обучението е триста и петдесет долара на месец.
Беше получил мястото! Този кучи син само го беше подразнил с хилядите кандидати. Но той го беше получил! Защо ли се тревожеше? Никой във военновъздушните сили нямаше по-добра биография.
Лари се усмихна.
— Нямам нищо против да започна като щурман, Истман, но аз съм пилот. Кога ще стана такъв?
Истман въздъхна.
— Авиолиниите са организирани в профсъюз. Повишенията стават само според трудовия стаж. Преди вас има много други. Искате ли да опитате?
— Нямам какво да губя — кимна Лари.
— Добре — рече Истман. — Ще уредя всички формалности. Разбира се, трябва да минете медицински преглед. Имате ли някакви проблеми?
Лари се засмя.
— Японците не откриха нищо, което да не ми е в ред.
— Кога можете да постъпите на работа?
— Още днес следобед.
— По-добре в понеделник. — Истман написа някакво име на едно картонче и го подаде на Лари. — Ето. Ще ви очакват в понеделник в девет часа сутринта.
Когато Лари се обади на Катерин, за да й съобщи новината, в гласа му се долавяше въодушевление, каквото отдавна не беше чувала. Тогава тя разбра, че всичко ще се оправи.
12.
НОЕЛ
Атина, 1946 година
Константин Демирис притежаваше цяла флотилия самолети за лично ползване, но негова гордост беше един преустроен луксозен „Хокър-Сидли“, който превозваше шестнадесет пасажери при скорост около петстотин километра в час и имаше четиричленен екипаж. Истински летящ дворец. Декоратор на салона беше Фредерик Сорен, а стенописите бяха от Шагал. Вместо самолетни седалки бяха пръснати фотьойли и удобни дивани. Задното отделение беше преустроено в луксозна спалня. Отпред зад пилотската кабина имаше модерна кухня. Когато Демирис или Ноел летяха със самолета, на борда винаги имаше готвач.
За лични пилоти Демирис беше избрал един грък на име Пол Метаксас и един англичанин — Йън Уайтстоун, бивш летец изтребител от Кралските военновъздушни сили. Метаксас беше набит, приветлив, вечно усмихнат мъж със сърдечен, заразителен смях. Започнал като механик, той се беше научил да лети, беше служил в Кралските военновъздушни сили и бе участвал в битката за Британия, когато се беше запознал с Йън Уайтстоун. Уайтстоун беше висок, червенокос, болезнено слаб и стеснителен като директор на училище за малолетни престъпници през първия учебен ден. Във въздуха беше съвсем друг. Притежаваше изключителен, вроден талант на пилот, усет, който не може да се предаде или научи. Уайтстоун и Метаксас се бяха хвърляли заедно със самолета срещу Луфтвафе в продължение на три години и всеки имаше много високо мнение за другия.