— Обичам работата си — искрено я увери пилотът. — Мечтая си да я запазя, докато остарея толкова, че не виждам къде летя.
Ноел впери очи в него — бе доловила подозренията му.
— Разочарована съм — печално рече тя. — Надявах се, че имате по-големи амбиции.
Уайтстоун я зяпна.
— Не разбирам.
— Нали ми казахте, че един ден искате да притежавате собствена компания за електроника?
Той се сети, че е споменал за това, и се изненада, че жената го е запомнила.
— Въздушни кули — отвърна англичанинът. — Трябват много пари.
— Човек с вашите възможности не бива да се спира заради липсата на пари — възрази Ноел.
Уайтстоун седеше притеснен — не знаеше какъв отговор очаква Ноел Паж. Наистина обичаше работата си.
Получаваше най-високата заплата през живота си, работното време беше добро, а самата работа — интересна. От друга страна, по всяко време на денонощието трябваше да бъде на разположение на един своенравен милиардер. Това беше объркало личния му живот и годеницата му недоволстваше независимо от добрата заплата.
— Разговарях за вас с един мой приятел — каза Ноел. — Обича да инвестира в нови компании.
В гласа й се усещаше умерен ентусиазъм, сякаш тя се вълнуваше от думите си и същевременно внимаваше да не настоява прекалено много. Уайтстоун вдигна очи и срещна погледа й.
— Много се заинтересува от вас.
Англичанинът преглътна.
— Ами… не знам какво да кажа, мис Паж.
— Не искам да ми отговаряте сега — успокои го Ноел. — Просто си помислете.
Той се замисли за миг.
— Мистър Демирис знае, ли? — попита Уайтстоун накрая.
Ноел заговорнически се усмихна.
— Боя се, че мистър Демирис не би го одобрил. Не обича да губи служителите си, особено добрите. Но — тя направи съвсем малка пауза — човек като вас има право да получи от живота всичко, което може. Разбира се, освен ако не искате цял живот да работите за друг.
— Не искам — бързо рече Уайтстоун и внезапно осъзна, че се обвързва. Потърси върху лицето на Ноел някакъв знак, че това е капан, но видя само съчувствие и разбиране. — Всеки мъж, който струва поне малко, мечтае да има свой бизнес — каза гузно той.
— Разбира се — съгласи се Ноел. — Помислете. Ще поговорим пак. — После добави предупреждаващо: — То ще си остане само между нас.
— Съгласен съм — отвърна Уайтстоун. — Благодаря. Ако се получи нещо, ще бъде много хубаво.
Ноел кимна.
— Имам чувството, че ще стане.
13.
КАТЕРИН
Вашингтон — Париж, 1946 година
В понеделник в девет часа сутринта Лари Дъглас се яви при главния пилот капитан Хал Сакоуиц, в бюрото „Пан Америкън“ на летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Когато Лари влезе, Сакоуиц взе копието от служебното му досие, което четеше, и го пъхна в чекмеджето на бюрото си.
Капитан Сакоуиц беше стегнат, грубоват на вид мъж с набръчкано обветрено лице и с най-големите ръце, които Лари беше виждал.
Беше истински ветеран в авиацията. Бе започнал още по времето на пътуващите авиоциркове, беше летял на едномоторни пощенски самолети, от двадесет години бе пилот в „Пан Америкън“, а през последните пет години — главен пилот.
— Радвам се, че ще работиш при нас, Дъглас — рече той.
— И аз — отвърна Лари.
— Нямаш търпение отново да се качиш в самолет, а?
— Защо ми е самолет? — ухили се Лари. — Само ме насочи според вятъра и ще излетя.
Сакоуиц посочи стола.
— Седни! Искам да се запозная с всички момчета като теб, които идвате тук да ми вземете работата.
Лари се засмя.
— Разбрал си го.
— О, не ви укорявам. Всички сте отлични пилоти с чудесни бойни досиета. Идвате тук и си мислите: „Щом тая шушумига Сакоуиц е главен пилот, значи аз трябва да бъда председател на Дирекционния съвет.“ Никой от вас няма намерение да векува като щурман. То е само трамплин към пилотското място. Ала това е добре — така и трябва да бъде.
— Радвам се, че гледаш така на нещата — рече Лари.
— Но знай едно. Всички сме членове на профсъюза, Дъглас, и повишенията стават само според трудовия стаж.
— Разбирам.
— Може само да не си разбрал, че работата ни е страхотна и при нас постъпват повече хора, отколкото напускат. Това доста забавя повишението.
— Ще рискувам — отвърна Лари.
Секретарката на Сакоуиц внесе кафе и сладкиши и двамата мъже прекараха следващия час в разговор, опознавайки се взаимно. Сакоуиц се държеше приятелски и любезно, много от въпросите му привидно бяха обикновени и без връзка с работата, но когато Лари тръгна за първия си учебен час, Сакоуиц беше научил доста неща за него. След няколко минути в кабинета влезе Карл Истман.