— Не, разбира се.
Лари се засмя.
— Всички тези чиновници ще получат удар.
Насочи колата към летището.
— Далече ли е ресторантът? — попита Катерин.
Имаше пет срещи следобед, първата беше в два часа.
— Не е далече… Заета ли си следобед?
— Не — излъга тя. — Нямам особени ангажименти.
— Добре.
Когато стигнаха отклонението за летището, Лари зави към входа.
— Ресторантът на летището ли се намира?
— В другия край — отвърна съпругът й.
Паркирайки колата, хвана Катерин за ръка и я преведе през входа на „Пан Ам“. Привлекателното момиче зад гишето го поздрави по име.
— Това е жена ми — гордо каза Лари. — А това е Ейми Уинстън.
Те се поздравиха.
— Хайде!
Лари хвана Катерин за ръка и се отправиха към изхода за заминаващи.
— Лари — поде Катерин, — къде отиваме?…
— Ей, ти си най-бъбривото момиче, което съм канил на обяд.
Стигнаха до изход номер тридесет и седем. На гишето двама мъже обработваха билетите на заминаващите пътници. На информационното табло пишеше: „Полет № 147 за Париж. Излитане 13:30 часа.“
Лари се приближи към единия от мъжете.
— Ето я и нея, Тони. — Подаде му самолетен билет. — Кати, това е Тони Ломбарди. А това е Катерин.
— Много съм слушал за вас — усмихна се мъжът. — Билетът ви е наред.
Той й го подаде. Катерин го гледаше зашеметена.
— Какво е това?
— Излъгах те — усмихна й се Лари. — Не отиваме на обяд. Ще те заведа в Париж. В „Максим“.
Гласът на Катерин секна от вълнение.
— „Максим“ ли? В Париж? Сега?
— Точно така.
— Не мога — простена Катерин. — Не мога да тръгна за Париж сега.
— Можеш, разбира се! — Лари се усмихваше. — Паспортът ти е в джоба ми.
— Лари, ти си луд! Нямам дрехи. Насрочила съм куп срещи. Аз…
— Ще ти купя дрехи в Париж. Отмени срещите. Фрейзър ще мине няколко дена и без теб.
Катерин го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Припомни си какво е решила. Лари й беше съпруг. Беше на първо място. Разбираше, че за него е важно не само да я заведе в Париж. Искаше да й се покаже, молеше я да пътува със самолета, на който беше щурман. А тя едва не развали всичко. Хвана го за ръката и му се усмихна.
— Какво чакаме? Умирам от глад.
Париж беше вихър от развлечения. Лари си беше уредил една седмица отпуска и Катерин имаше чувството, че всеки час от деня и нощта им е запълнен с нещо. Бяха настанени в очарователен малък хотел на левия бряг на Сена.
Още първата сутрин Лари отведе Катерин в модна къща на „Шанз Елизе“ и насмалко да изкупи целия магазин. Тя взе само нещата, които й бяха нужни, беше смаяна от баснословните цени.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече Лари. — Прекалено много се тревожиш за парите. Нали си на сватбено пътешествие?
— Слушам, сър — отвърна тя, но отказа да купи една вечерна рокля, от която нямаше нужда.
Опита се да попита Лари откъде е взел пари, но той отказа да обсъжда този въпрос. Катерин обаче настоя.
— Взех аванс — обясни й Лари. — Какво толкова?
Сърце не й даваше да му обясни. По отношение на парите беше като дете — щедър и нехаен, и това беше част от чара му.
Точно както беше част от чара на баща й.
Лари я разведе из забележителностите на Париж — в Лувъра, Тюйлери, Дома на инвалидите — да види гробницата на Наполеон. Заведе я в колоритно ресторантче близо до Сорбоната. Ходиха в Халите — легендарния парижки пазар, където докарваха пресни плодове, месо и зеленчуци от френските ферми. Последния неделен следобед прекараха във Версай, после вечеряха в смайващата градина на „Кок Арди“ край Париж. Беше безупречен втори меден месец.
Хал Сакоуиц седеше в кабинета си и преглеждаше седмичния кадрови доклад. Пред него беше сведението за Лари Дъглас. Сакоуиц го четеше, както се бе облегнал, и замислено подръпваше долната си устна. Най-накрая се наведе и натисна бутона на секретарската уредба.
— Да влезе — рече той.
След миг се появи Лари, облечен в униформата на „Пан Ам“, с пътническа чанта в ръка. Хвърли ослепителна усмивка на Сакоуиц и го поздрави.
— Добро утро, шефе!
— Седни!
Лари се отпусна небрежно на стола срещу бюрото и запали цигара. Сакоуиц рече:
— Имам сведение, че миналия понеделник в Париж си се явил на инструктаж преди полета с четиридесет и пет минути закъснение.
Изражението на Лари се промени.
— На „Шанз Елизе“ имаше парад и се забавих. Самолетът излетя навреме. Не знаех, че тук е като в ученически лагер.
— Това е авиолиния — тихо каза Сакоуиц — и ние я ръководим точно по правилата.
— Добре — ядоса се Лари, — вече ще стоя по-надалеч от „Шанз Елизе“. Има ли друго?