Ричард Бах
Отвъд разума
Проблемът беше в тази врата. Не можеше да стои отворена.
Вратата на Пайпър Къб е двойна — горната й половина се състои от един широк трапецоид с прозорец от плексиглас и друг трапецоид в долната част, покрит с жълта тъкан, какъвто е цветът и на останалата част на самолета. Долната врата работи добре, защото още щом се махне ръчката, пада надолу и под собствената си тежест остава отворена.
Горната половина обаче трябва да се вдигне нагоре и с едно слабо лостче се задържа отворена, докато пилотът или пътникът влезе или излезе от кабината. Това лостче трябваше да държи вратата отворена, докато самолетът бавно се движи по плаца при излитане и след кацане.
Онова, което се вижда от Къб с отворена врата, е широкоекранно цветно и триизмерно озвучено стереоизображение. Тревата и върхарите на дърветата остават назад, а сърцето ти се е зареяло нагоре. Вятърът брули от двете страни, а ти префучаваш покрай планинския склон, със страничен, вместо горен отвор. Да се потопиш сред този вятър… Ето, това е причината, поради която хора от моята порода обичат да се скитат със самолет.
Освен че горната част на самолета беше затворена, случваше се и горното крило на вратата внезапно да се затвори. Щом политах със скорост по-висока от в5 мили в час, лостчето се отместваше под напора на вятъра и — прас! — аз се озовавах с полузатворена кабина, изолиран от бурното течение на вятъра. Що за неприятност!
Дни наред мислех над решението на този проблем. Мира не можех да си намеря.
Седнех ли да работя, опитвайки се да пиша, в пространството между очите ми и екрана на компютъра бавно изплуваше образът на лостчето. По-голямо лостче от същия тип нямаше да стане. Знаех, че вятърът се усилва правопропорционално на квадрата на скоростта. В такъв случай вратата щеше да пада при 70 мили в час вместо при 5.
Дали да не махна вратата? Не, казах си. Понякога, през зимата, по време на буря… Не ми се ще самолетът да бъде непрекъснато отворен.
Дали да не сложа кука, кука за прозорец? На самолет? Но в какво мога да я забия, да не би в крилото?
Докато минавах покрай рафтовете на магазините за железарски изделия и апаратура, тази представа продължаваше неотклонно да ме съпътства. Не ставаше нито магнитен механизъм, нито пневматично устройство, нито ръкохватка за прозорец. Не можеше да се намери нищо подходящо. Нямаше как да се захване приспособлението за затваряне на вратата към крилото. Представата ме напускаше само по време на сън.
На сутринта, още преди да се разбудя, ето че образът на онова лостче отново изплуваше в представите ми. Простенвах от мъка. Нима щеше ме преследва за пореден ден, подигравайки се над моята техническа некомпетентност?
Но когато този път погледнах, и то внимателно, лостчето не беше такова, каквото предишния ден. Съвсем не беше същото лостче. Беше закрепено за два модифицирани самонарязващи винтове, забити не в тъканта, а в алуминиевото ребро на крилото отвъд тъканта. Там имаше достатъчно голяма носеща повърхност, където бе закрепено друг тип лостче, такова, което се премяташе над рамката на вратата и с най-леко докосване можеше да се махне или сложи, а в същото време държеше вратата здраво като менгеме.
Тази представа изплува в утринната светлина, само колкото да я схвана и веднага изчезна. Нямаше и следа от представата и проблема, които ме измъчваха.
Всичко сякаш се изпари.
Не беше нужно да ме подканят. Грабнах тефтера и писалката, които се намираха до леглото ми и нахвърлях чертежа на новия дизайн. Дали щеше да проработи? Разбира се, че ще проработи! Защо ли заводът за производство на Пайпър Къб не беше създал такъв модел още през 1939 година?
Само за няколко часа приспособлението беше готово, месинговото лостче беше закрепено, малките самонарязващи бинтове с по две навивки бяха забити здраво на съответното място в крилото.
Изкарах самолета от хангара, издигнах се във въздуха и набрах скорост 110 мили в час. Вратата не се помръдваше, стабилна като самото крило.
Изобщо не съм некомпетентен, ами направо съм гениален конструктор. Нямах търпение да паркирам редом с първия Къб, който ми се мерне пред погледа, да поогледам нестабилното му лостче за врата и да си кажа тихичко:
— Лоша работа…
А пилотът, който прекрасно знае за какво се отнася това „лоша работа…“, би бил готов да даде всичко, дори и най-хубавите летателни ръкавици, само ако можеше да има малко по-стабилно лостче.
И това беше всичко. Постепенно щастието от моето лостче за брата премина в пълно блаженство без конкретен повод и днес, ако трябва да скицирам лостчето по памет, сигурно не бих могъл да го сторя.