— Разбира се какво, госпожице Бристъл? — попитах аз.
Тя сбърчи вежди замислено.
— Разбира се, най-добре е да затягате добре капачката на резервоара преди полета.
— Стане ли нещо веднъж — казах аз, — нищо чудно да се повтори. Предпочитам да имам каишка на капачката на резервоара.
— Много ми е приятно.
И тя отново се усмихна, доволна, че съм харесал проекта й. Наведе се към мен и каза почти шепнешком:
— Струва ми се, че господин Хоторн желае да ви покаже компанията.
— И аз искам да я разгледам — казах аз. — ще ми разкажете ли някога нещо за кад?
— С удоволствие — и тя кимна към водача ми. — приятен ден, господин Хоторн.
При тези думи, тя се обърна и ни остави сами в коридора.
Настъпи дълго мълчание. Ние и двамата останахме загледани след нея.
— О, да — овладя се най-сетне младият човек. — предполагам, господин Бах, че първо ще искате да видите хангара.
— Наричайте ме Ричард — казах аз.
Легнал на дивана пред огъня, аз се чувствах напълно отпуснат и знаех, че по всяко време мога да се събудя. Но все пак предпочитах да разбера всичко, което мога, за онова странно място. Дали съществуваше само в моето съзнание, или наистина се пренасям там в мислите си, дали е обективно или субективно, нямаше никакво значение. Компанията „Сондърс-Виксен“ бе напълно реална. Напълно непредсказуема. Хората там ми позволяваха да се проникна от нови идеи и сладостно чувство за загадъчност, тъй че механиката на срещата за мен нямаше значение.
Основният хангар в края на дългия коридор, облицован с ламперия, бе изпълнен с приглушения шум на производството. Стържене и трополене на метални тръби, шум като от банциг, триенето на тъкани и ребра на крила. Първоначално самолетите бяха като скелети, но постепенно, докато минавахме покрай тях заедно с дерек Хоторн, те се оформяха пред очите ни. Това бяха самолетите „Тайгър Мот“ на Хавиланд.
Много скоро разбрах, че самолетната компания „Сондърс-Виксен“ не се занимава единствено с това да дава идеи на изпаднали в затруднение самолетни конструктори от други измерения на времето. Това бе само една от услугите, които извършваше. Но компанията съществуваше, за да строи самолети за пазара в своето собствено време.
— Това тук е образцова продукция — каза Хоторн. — ние изграждаме тренировъчен самолет марка „Китън“, както сам
Виждате, модел 8Y-рв. Това са модели на корпуса, разбира се. По-надолу ще видите сектора, където се монтират крилете. Ей там при надписа хале.
— Тук в Дъксфорд изграждаме пощенския самолет „ароу“, това е модел 8у-15. Правим също „императрица 21 век“, пътнически самолет с двоен мотор. Тези самолети се сглобяват в отделни халета.
— Всички ли са биплани?
— Разбира се. Ако искаш здрав, стабилен самолет, това значи биплан. Поне аз така мисля.
Самолетите придобиваха форма пред очите ми, докато ние минавахме покрай производствената линия. В този миг ми хрумна поразителна мисъл.
— За „китън“ ли споменахте? Той кимна сериозно.
— Да, модел 8у-вр. Може да вземете един от тях и да направите кръгче. Чудесна машинка.
— Но това са марка „Тайгър Мот“, не е ли така? Тези, които се строят от де хавиланд?
Той не ме чу.
— Ще забележите, че сме пренесли централния сектор малко по-напред, за да може инструкторът по-лесно да влиза и излиза от кабината. Затова и сме постабили онова красиво въртящо се крило на върха, за да поддържа центъра на равновесието…
— Но това са моделите „тайгър мот“, нали Дерек? Тоба не са „Китън“.
— Името им е такова, каквото го определя господин де Хабеланд. Той, разбира се, е наш клиент и е много умен човек
— Да не би да искате да кажете, че Джофри де Хабиланд е заимствал конструкцията на вашия самолет, представяйки я за своя?
Хоторн се навъси.
— Нищо подобно. Конструкторът обикновено се занимава усърдно с даден проблем, докато капне от умора. Тогава може да задреме и да сънува. Той спи, но ето че внезапно му просветва отговорът! Той го нахвърля на някакъв случайно попаднал плик, на каквото и да било парче хартия, което му е подръка и решението е готово. Откъде предполагате, че идват решенията?
Думата ми заседна на гърлото:
— От тук ли?
— Най-добрите конструктори са онези, които знаят кога да престанат да бърчат вежди и да се отпуснат, онези, които знаят как да оставят един нов чертеж да използва ръцете им, за да се очертае на хартията.