— Изключен.
Той завъртя витлото по часовниковата стрелка.
— Нашите мотори се движат обратно на вашите — каза Хоторн почти шепнешком, опитвайки се да ми обясни всичко, което би могло да ми изглежда странно. Но веднага се поправи.
— Когато казвам нашите, нямам предвид на компанията „Сондърс-Виксен“, а нашите, в смисъл английските.
Кимнах и изпитах симпатия към този човек, заради онова, което каза. Стремеше се да изясни нещата колкото може по-добре.
— Готово — извика наземният инженер.
— Връзка!
Чухме как изтраква магнета и включва.
Инженерът завъртя витлото на един оборот, единият цилиндър избълва синъо-синкав дим, последваха тихомълком още едно-две завъртания, след което и трите цилиндъра бяха запалени, най-сетне и четвъртият. Изригна сивкавосинкав дим, който се накъса, изби се като спирала и изчезна.
Гледах как пилотът в кожена каска кимна на инженера и издигна палци в знак на благодарност за хубавия старт. Първоначалният тътен стихна и премина в тихо бръмчене, което още бе неритмично, защото моторът не беше загрял.
В този момент ми се искаше времето да спре, да кристализира в студената утрин, да слушам само този тих шум на мотора с обещанието за полет над тази прекрасна природа и затова, че когато се приземим, ще чуя познатия шепот на тревите.
Покорно, времето стори точно това. Не че спря напълно, но забави ход, докато аз вкусвах удоволствието от въздуха и цветовете и насладата от това малко самолетче. Гледах широкия диск на витлото, който блестеше бял на слънцето. Имах чувството, че чувам как полираното дърво прошумолява във въздуха в синхрон с ниското буботене на двигателя.
Ето това е то — мислех си аз, в този момент разбирам целия магнетизъм на полета. От една страна е стоманеният двигател и крилете с покритие от тъкан, които можеш да докоснеш. От друга страна, това е животът и свободата на небето, диханието на духа в нашите ръце. В онзи момент аз виждах и двете страни и чувствах цялото им очарование с всички свои сетива. Те ми нашепваха: „колко е прекрасно, че можеш да летиш“.
Искаше ми се да остана в рамката на тази картина завинаги. Инженерът бавно се върна и застана до кабината и двете глави се наведоха над таблото с уредите. После звукът постепенно стана по-силен, явно газта бе натисната докрай, и малкият модел „Китън“, с всички сили се освободи от подпорите за колелата и тихото шумолене на витлото се изгуби сред шума на мотора при три-четвърти скорост.
Той задържа тази мощност един дълъг момент, вятърът се впиваше в белия работен комбинезон на инженера и черните букви на надписа „Сондърс-Виксен“ ставаха неясни и се сливаха.
Най-сетне инженерът кимна и мощността отново се върна на минимум, четирите цилиндъра бяха подгряти и работещи, нямаше прескачане.
Пилотът свали каската, за да чува по-добре разговора. Тъмната й коса се разпиля около раменете, когато попита загрижено за мнението на инженера. Аз примигнах от изненада, толкова неочаквано беше онова, което виждах.
— Нали не сме на небето, Хоторн?
— Но не сме и много далеч от него — отвърна той. — щом човек обича самолетите.
Приближихме към бисернозлатистия тренировъчен самолет.
— Какво е количеството на хората, които ви посещават от моето време и от други времена?
Той вдигна поглед за момент, опитвайки се да съобрази.
— Твърде малко са всъщност. Онези, които обичат въображението, които се наслаждават от експеримента, могат да преминат тук много лесно. И всеки път, както знаеш, става все по-лесно.
— И всички ли са летци?
— Повечето от тях. Това и може да се очаква, разбира се. Дъксфорд е град на летци, което никак не е чудно при положение, че на прага му се намира компанията „Сондърс-Виксен“ и аеродрумът. Онези, които обичат морето, сигурно биха се появили край Портсмут, Копенхаген или Марсилия — той сви рамене. — не че за да дойде тук човек има нужда от паспорт. Може да дойде всеки, на когото му харесва. Някои решават да останат…
Той почака последните му думи да отзвучат.
— Може би, когато им стане много тежко в родината?
— Не бих казал. С течение на времето започват да предпочитат да бъдат тук, може да е от климата.
Погледнах го намръщено и видях, че се усмихва.
— А вие преминавали ли сте в нашето време, Дерек?
Той се разсмя.
— Никога. Прекалено голям домошар съм за такова тежко пътуване.
Без да прекъсваме разговора си, от затопления самолет той свърна обратно към хангара, преминавайки покрай производствената линия, откъдето никой дори не ни погледна.
— Ние сме едва в началото на нашата обиколка — каза той. — компанията има отделения, каквито дори не можеш да си представиш. Аз самият едва сега откривам някои от тях.