— Едва сега ли ги откриваш?
— Ние наистина преди всичко правим самолети, но също така сме и обслужваща
Компания.
Настъпи дълга пауза в очакване той да продължи.
— …значи сте и обслужваща компания… — исках да го накарам да продължи.
— Решаваме проблеми.
— Проблеми, свързани с конструкцията на самолети.
— Да, но също и други проблеми.
— Имам намерение да изкопча от теб за какво става дума.
— Предполагам.
Той отвори вратата пред мен и ние се озовахме отново в коридора с ламперия, който водеше към рецепцията. Шумът от фабриката стихна. Рисунките на самолетни модели ми бяха познати в по-голямата си част. Всички те бяха проекти на „Сондърс-Виксен“.
— Имаш достатъчно време, за да разбереш — каза най-сетне той. — освен ако смяташ никога повече да не се върнеш. А в такъв случай няма смисъл да разбираш, нали така?
Той забави крачка пред вратата с надпис кад — само за момент — каза. — ще намеря вашия водач за втория етап.
Докато чаках, разглеждах рисунките. Ето тук, това беше картина на „Пайпър Къб“, който беше досущ като моя, със съшия светложълт цвят и надпис: „Сондърс-Виксен“.
Не можех да намеря никаква разлика, гледайки рисунката, освен това, че знаех, че тук на картината не е изобразен американски двигател като онзи, който имаше моят самолет. Ако Хоторн ми беше казал, че този „Чикади“ притежава двигател на Грийвс, марка Бъмбъл-Дарт, нямаше да се изненадам ни най-малко.
След малко се появи.
— Госпожица Бристъл я няма — каза той. — съжалявам
Поведе ме към рецепцията.
— Значи, независимо дали искам или не искам, посещението ми е към края си.
— Като начало и без това се задържахте твърде дълго — каза той шеговито. — при толкова нови неща ще се уморите и скоро ще избледнеете, но не се тревожете за това, всеки следващ път ще можете да оставате все по-дълго.
Минах през вратата, която той ми отвори и се върнах в рецепцията. На гишето на рецепцията имаше плетена кошничка с нещо като монети.
— Има ли тук човек на име Гейнс? — попитах аз.
— Да, разбира се — каза изненадан Хоторн. — познавате ли Ян?
Съблякох сакото и го подадох на домакина си.
— Нали той беше авторът на един прекрасен проект?
— Да, наистина. Това е изключително находчива и проста идея. Цветна светлина на пистата, поставена под определен ъгъл, така че да показва, когато някой пада малко ниско от траекторията на планиране. Демонстрира го пред ръководството на компанията преди няколко дни. Всички останаха много доволни от господин Гейнс, а той направо хвърчеше от щастие.
Протегнах се към кошницата на гишето на рецепцията, но това не бяха монети. Беше някакъв дребен сувенир, емблемата на „Сондърс-Виксен“ — с месингов овал с хоризонтално разположена перка, минаваща през средата. Красиво нещо, казах си аз, което ще ми напомня за това място и ще ми помага да се връщам по-лесно.
— Мога ли да си взема? Жената на гишето кимна.
— Разбира се. Но ако идвате от друго време, господине, тази емблема може и да не премине отвъд. Обикновено нищо не преминава. Само съзнанието — тя ми се усмихна. — поне така казват. Но знае ли човек?
— Вие никога ли не сте преминавали отвъд?
Тя поклати глава.
— Родена съм и съм отраснала в Дъксфорд.
После сподели конфиденциално:
— И се уча да летя!
— Имате ли нещо против да ви придружа и навън? — попита Хоторн. — някои хора предпочитат, други не. Някои искат да видят докъде могат да стигнат по пътя, преди да избледнеят. Странни са триковете на съзнанието.
— Ще се опитам да изляза сам — отвърнах. — ще бъдете ли тук следващия път, когато дойда отново? Или ще ме посрещнат различни хора?
— Успокойте се. Ние ще бъдем. Вие, разбира се, не можахте да видите повечето неща тук. Само върха на айсберга, нали имате такъв израз? Ние всъщност сме твърде голяма организация.
— До скоро — казах аз. — ще се видим отново.
Здраво стиснах месинговата значка в ръка. Ако се изгубех, това нямаше да стане, защото съм изпуснал значката.
Обърнах се и излязох през вратата, през която бях влязъл. Имах странно усещане за топлота. Обикнах това място. Наистина много го обикнах.
Докъде ли можех да стигна? Минах по павирания път, после надолу по стъпалата и стъпките ми отекнаха по калдъръмения паркинг. Обърнах се и хвърлих още един поглед към сградата, за да я запомня. Гигантският хангар, поредицата офиси, пътят, който ме отдалечаваше от аеродрума.
Толкова малко успях да видя, помислих си аз. Рецепцията, коридора, хангара, самолетната площадка. Един поглед към околния пейзаж. Защо ли не бе там Лаура бристъл, след като предложи да ме разведе наоколо?