Колко ли хора работеха за тази компания и с какво ли се занимават? Хоторн бе казал, че това е обслужваща организация. Какви ли услуги извършваше? Самолетни конструкции, да. Но какво друго?
Върнах се на хълма, от който се виждаше аеродрума. Златистият самолет модел „Китън“ беше със завързан обтекач, моторът работеше отново, чувайки се като шепот в далечината, и вече се приближаваше към тревата, поел към своя първи полет.
Сцената не избледняваше. Аз огледах продължително околността. Следващия път, казах си, ще направя един полет.
Поех дълбоко въздух, за да отпусна тялото. Още веднъж, за да отпусна ума. Още веднъж, за…
— Ричард! — чух женски глас в далечината. — Ричард, почакай!
Обърнах се отново към пътеката. Лаура бристъл стоеше край паркинга и когато се обърнах, ми помаха.
— Само за минутка? — извика тя. Срещнахме се недалеч от живия плет край пътеката, която водеше към хангара.
— Извинявай, че не си ме намерил преди малко — каза тя. — имаше съвещание. Така ми се искаше да те разведа наоколо.
— Благодаря ти — казах аз. — щеше да ми бъде много приятно. Следващия път.
— Имам нужда от един съвет — спомена тя. — може ли за няколко минути?
— Готов съм да остана тук колкото се може повече минути — отвърнах аз.
Какво удоволствие бе за мен да бъда поканен да съзерцавам онези тъмни очи за по-дълго.
— Ще бъда съвсем кратка. Компанията ми предложи място в проектантско бюро по дискове по парциално налягане… Много е интересно, но не зная дали ти… Дали ти си близо до това измерение на времето. Не зная дали би ми препоръчал да приема.
— Дискове за парциално налягане ли? Боя се, че това не ми говори нищо.
Тя не се отчая от моето невежество и побърза да обясни.
— Това е система за аеропътувания. Управлява се налягането на повърхността на един диск и атмосферата изтласква диска по посока на ниско налягане. Човек може да се движи при много висока скорост, няма фактор, ограничаващ скоростта в зависимост от скоростта на светлината, тъй като механизмът всъщност не се придвижва през въздуха, а през частичен вакуум посред него…
Тя видя израза на очите ми и се прекъсна.
— Това няма значение — каза. — важното е, че работата, която ми предлагат, е в отдел на компанията, който е няколко века в бъдещето. Това време остава паралелно на твоето време, а аз се питам дали ти харесва там, във времето, в което живееш? Дадена ми бе възможност да зърна за малко този свят и ми се струва много вълнуващ, но има твърде много технологии, а трябва да призная, че аз не съм свикнала на това.
Би трябвало да й кажа някои неща за предимствата и слабостите на живота в една епоха на по-високи технологии от епохата, в която съществуваше Дъксфорд, но преди да помисля как да постъпя вежливо, аз заявих:
— Недей да отиваш.
Тя широко отвори очи, наклонила глава в безмълвен въпрос, разтворила устни от изненада.
— Аз не те питах какво решение да взема, Ричард. Надявах се да…
— Извинявай, толкова глупаво реагирах — казах аз.
Исках да й дам някакво обяснение.
— Лаура, аз съм беглец от технологията. Затова съм тук. В света, от който идвам, моят малък самолет модел „Къб“ е почти на седемдесет години, той е истинска антика. Всичко останало…
Тя кимна. Дали имаше нужда от повече думи?
— Това е голяма възможност — каза тя.
— За какво? — попитах аз. — голяма възможност…?
— Да уча. Да се разбивам. Да се променям.
— Ти летиш на „Китън“, нали? Тя кимна озадачена.
— Компанията има огромно желание да ни съдейства да летим. Аз получих правоспособност с отлична оценка миналата година.
— И така, пренасяш се в двайсет и трети век и започваш да проектираш дискове, които се движат с хиперскорост. Ами къде е вятърът?
Тя се загледа в лицето ми.
— Ще ти липсва бумтенето на четирите цилиндъра и дървеното витло, шумоленето на вятъра в летателните жици. А и хората тук, тези, които познават тази музика, които са я създали.
— Ами ако остана, ще запиташ, ако не се пренеса в онзи век, дали няма да ми липсва технологията?
Тя не отместваше тъмните си очи от моите.
— Бих ти задал този въпрос. Докосна ни лекият полъх на вятъра,
Профуча над тревата, погали я, приласка я, накара я да притихне. И нея също накара да притихне.
— Човек копнее за онова, от което сърцето се е отказало.
— Ти нямаше нужда от съвета ми, нали, Лаура?
— Не, грешиш — бързо отвърна тя. После млъкна и се замисли. — много ми помогна. Няма да го забравя.
За моя изненада тя приближи и ме целуна по бузата.