Не паднах, но се почувствах така, сякаш се бях подхлъзнал и паднал от клона на някакво омагьосано дърво. Без да почувствам болка от удара, отворих очи.
Въглените се бяха превърнали в сивкав пух под решетката на камината. Старият часовник тиктакаше. Не бе минал дори един час.
Навън заваля. Падаше нощта. Юмрукът, в който здраво стисках значката с емблема на компанията, беше празен. За разлика от сърцето ми, 1шето бе странно изпълнено.
Лаура бристъл ще вземе онова решение, което предпочете. И каквото и да е то, за нея това ще бъде правилният избор.
Приближих до камината и сложих едно дърво върху въглените.
За четирийсет години летене съм срещал хиляди самолетни пилоти, мислех си аз. И още хиляди, които обичат небето. Колцина от тях бяха открили това място преди мен? Колко ли са хората, които се промъкват и отиват в „Сондърс-Виксен“ заради самото удоволствие, които леко се носят във въздуха по по-прост начин от нашия, сред лъчите на друго слънце, за да работят върху летателни машини, които в нашето бреме не съществуват, да се срещнат с приятели и любими, с които не са успели да се срещнат тук? Ако сами не ми разкажат, как бих могъл да зная къде са били?
Отвъд тази стая, паралелно на тази минута, съществува селището Дъксфорд, в което не е имало война. Каквото и да се случи през моя XXI век, само на три дихания от мен се намират хангарите на самолетната компания „Сондърс-Виксен“, която си съществува най-спокойно в своята 1923 година — едно минало, което може да стане мое бъдеще в мига, в който си представя пътуването дотам. Там живеят Дерек Хоторн и Лаура Бристъл и мнозина други, които още не съм срещал, инженери и делови хора, конструктори и летци, от които имам още много да се уча.
Хоторн беше прав. Трудно се постига нашият свят, това не е място за слаби хора.
Но толкова съм щастлив, мислех си аз, че открих неговата страна, толкова съм щастлив, че имам избор.