Човек не е нужно да бъде специалист по квантова механика, за да си представи проблема, с който се сблъсках онази вечер и на следващия ден, и на по-следващия.
Това, че нещо е станало само за части от секундата, не означава, че то не е станало въобще, както всяка глинена глава би могла да ви каже.
Целият се разпаднах на части при този мигновен проблясък. Не можеше да има никаква грешка. Доколкото знам, човек не запомня произволно предмети, които са му се мернали за по-малко от половин секунда. Представата от геометрични обекти не остава в съзнанието, ако те са се мернали за по-малко от една петнадесета от секундата. Но ние ще възприемем усмивка, дори ако тя ни се е явила за хилядна от секундата — толкова са чувствителни нашите съзнания за образите на човешко лице.
Летях в Къб на другия ден следобед и сигурно от земята на човек би му се сторило, че това е някакъв безметежен и безгрижен полет. Самолетчето правеше спокойни завои, крилете с лимонен цвят се бяха отпуснали на вятъра и се чуваше съвсем лекото жужене на мотора.
Но за мен полетът не беше безгрижен. С този самолет мога да стигна навсякъде по света, мислех си аз. С тези специални големи резервоари за гориво не можеше да има такова място на планетата, до което Пайпър Къб да не отиде. Но накъде да полетя, за да намеря онази жена, която ми бе подсказала онова просто решение на проблема със самолета?
Отнех газта с неколкостотин оборота до минимални обороти, витлото се движеше само колкото за планиране. При такава мощност Къб се превръщаше в нещо като озарен от слънцето планер или като каяк, който се носеше по небето при скорост трийсет фута. Той нежно се вдигаше и падаше по вълните на въздуха, които минаваха под крилете му. Ако моята красива вестителка съществуваше някъде, защо не я видях при решаването на първия проблем, защо не я видях да ми предава лостчето като специална пратка? Свъсих вежди при този спомен.
Когато видях лостчето, нямаше и помен от вестителка. Получих само известието — едно изящно решение на проблема, който занимаваше мислите ми. Беше ме чакало само да си отворя очите от сън и да го забележа.
Самолетът направи завой, плавен и бавен като морска птица над нивята, позлатени от следобедното слънце. Следвайки лекото бръмчене на малкия мотор, той се издигна на петдесет фута с подемна струя топъл въздух и запори небето, тласкан от невидима вълна, а после нежно се спусна по хладната въздушна струя, която последва.
Денят беше прекрасен за това да се отпуснеш леко и да се понесеш по въздуха. Но моят дух беше другаде.
Но разбира се. Първия път не я бях видял, защото вече си е била отишла като пощальон, който оставя пратката пред вратата и продължава по пътя си. Втория път, обаче, получателят бе очаквал пощата, аз бях подготвен за нея. Когато чакаме достатъчно дълго край пощенската кутия, мислех си аз, какво чудно има в това, че раздавачът се появява.
Това бе напълно логично, проблемът бе решен. Ето коя бе тя, ето защо я бях видял.
Отговорите, разбира се, не са решения. Загадката вече не беше как да се открият по-подходящи решения за моя самолет. Загадката бе станала дълбока като самото небе: откъде идваха тези решения?
Много отдавна вече бях разбрал, че всичко е такова, каквото е, по точно определена причина. Трохите на масата ни си стоят там, не само за да ни напомнят за сутрешните бисквити, а защото по силата на собствената си воля сме решили да не ги изчистим. Няма изключение от това правило. Всичко си има причина и дори и най-дребната подробност може да ни подскаже каква е тя.
Колкото по-отвисоко гледаме, толкова по-широка е нашата перспектива в най-буквалния смисъл. Кабината на един малък самолет стане ли веднъж твой дом, се превръща в прекрасно високо гнездо, в което можеш да решаваш проблемите си.
Но онзи неин изненадан поглед… Ако е пощальон, защо бе толкова изненадана, когато се натъкна на получателя, който я чакаше?
Къб се носеше покрай един малък облак. Късно следобед това малко леко облаче щеше да се превърне в огромен, надвиснал гигант. Засега то бе само игрива пухкава овчица, която скачаше срещу крилата на самолета ми.
Разбира се, че ще бъде учудена, ако досега това не й се беше случвало, мислех си аз. Тя явно очаква, че получателите спят, докато се разнася пощата. Когато един измежду хиляди е буден и я гледа съсредоточено при нейното пристигане, естествено е да бъде учудена.
Ами какъв ли пък беше онзи молив в косата? Ако съм на нейно място, защо ли ще държа молив в косата си?