Защото използвам молива почти всяка минута през целия ден. Защото толкова често си служа с молив, че е губене на време да протягам ръка и да го вземам всеки път от бюрото.
Но… Защо ли бих си служил толкова много с молив?
На половин миля в далечината се очертаваше тренировъчен самолет Чесна. Полюлях крилете на Къб, с което сякаш исках да кажа: здравей, виждам те! За моя изненада, крилете на чесна ми помахаха в отговор. Това е стар обичай сред авиаторите, който днес не се съблюдава често.
Защо ще ми трябва така непрестанно молив, че да го напъхам в косата си? Защото правя чертежите си върху хартия. Защото през цялото време чертая.
Защото съм конструктор. Защото конструирам самолетни части!
Не може да бъде, помислих си аз. Конструкторите не използват моливи. Те използват компютри. Скицират проекта си на компютъра, използвайки определени проектантски програми, с помощта на мишка и екран. Ако не използваш компютърен активен дизайн (кад), не си никакъв проектант, прогресът те изтласква в глуха линия.
Но ето че земята се затопля и топлите въздушни потоци в този въздушен океан започват да стават все по-големи. От време на време някой възходящ въздушен поток се удря в носа на Къб и самолетът подскача, хвърляйки потоци небесни капчици на десет фута във въздуха.
Ами косата й, помислих си, цялата прибрана и вдигната с фуркети назад? Не беше жена, която съзнателно се стреми да изглежда старомодна. Тя беше делова личност и сигурно не се опитваше да се представи за такава, каквато не е. Трябва да има някаква причина…
Възстанових си мислено онзи момент. Дали не можеха да се намерят и други знаци? Какво бях пропуснал? Устата й полуотворена от изненада. Бяла якичка, добре закопчана, с тъмна овална брошка със сребърен обков в горната част на блузата. Моливът беше от небоядисано дърво и без гума, добре подострен. Образът й се бе мярнал на фона на жълтеникава светлина, напомняща слънце в гората. И нищо друго. Онези красиви очи.
Онова, което бях видял, не беше ослепителен елемент на някаква сборна кад. Приличаше по-скоро на… Защо една делова и преуспяваща дизайнерка ще използва толкова често молив, че да го държи…
Тя би използвала молив, размишлявах аз, ако няма компютър.
Защо да няма компютър? Каква е причината за всичко? Защо беше тази спретната якичка, брошката, кое я караше да се облича толкова различно от останалите? Откъде бе онази жълта светлина?
В лениво летящия самолет на половин миля във въздуха, аз изведнъж се изопнах на мястото си.
Моята проектантка не притежаваше програма за кад, защото кад още не е бил измислен. Тя носеше старомодни дрехи не за да се отличава от хората наоколо, а за да бъде като тях! Изглежда като от доброто старо време, защото принадлежи към различна епоха!
Мигом моето въздухоплаване свърши. Изключих двигателя и насочих Къб право надолу, чувствайки се като при скок от урва. Трябваше да се приземя колкото се може по-бързо и да се отърся от мъгливия отвъден свят на полета. Трябваше да разбера дали логическата ми находка би могла да отговаря на истината.
Онзи, който бе казал: „удоволствието е в пътуването, а не в пристигането“, не е пътувал в друго измерение на времето.
Седмица след онзи мой полет с Къб не бях се доближил ни най-малко до мястото, от което произтичаха онези мои представи за самолетните части. Нито веднъж повече не видях лицето на красивата вестителка.
Това, че изгарях от любопитство, че исках да проникна в нейния свят, си е мой проблем, сякаш ми казваше тя. Нямаше никакво намерение да ми съдейства с нещо, което не й е възложено от нейния работодател. Според всички доказателства, които успях да събера, след цяла седмица коварни планове да я измъкна наяве, излизаше, че тя не съществува.
Вечер се свивах на леглото пред малката камина и дълго гледах в пламъците. Когато притварях очи, имах чувството че светлината проблясва в някакво друго място, в една стая с високи кожени облегалки на столовете. Не виждах тези столове, но ги усещах, чувствах присъствието и на други хора в стаята, неясен шепот и шумолене на хора, които, без да ме забелязват, минаваха недалеч от мен. Виждах само огъня и сенките в една стая, която не беше моята.
Тръснах глава и мимолетното видение изчезна.
След известно време ми хрумна някаква идея. За да я съблазня да се върне, нужно беше само да й предоставя проблем, на който да се търси решение! А когато пристъпи към мен с отговора си, аз ще бъда готов да й извикам да почака.
Веднага се заех да проектирам нов комплект стопери за колелата на самолета. Дали не се нуждаех от нещо, което да стои сгънато по време на път, но което може да се разтвори и да пази Къб при буря? Представих си някакви жалки стопери и ги завъртях мислено пред погледа си, преди да загася светлината. Стръвта бе хвърлена.