Нищо не се получи. Утрото настъпи, но пред очите ми продължаваха да се въртят същите онези нестабилни, мизерни стопери. Отърсих се от представата за тях. На следващата вечер я помолих за някакво дребно приспособление, което да не пропуска дъждовни капки в резервоара за горивото — нещо друго, а не онази обърната кутия от доматено пюре. Например приспособление от алуминий, машинна обработка.
Пълно мълчание. Никакъв отговор. За измислени проблеми като например стопери за колелата, при положение, че най-добра работа вършат дървени трупчета или покритие за капачката на резервоара за газ, който е винаги в хангар, за някакви незавършени съоръжения, чиято истинска цел беше да я съблазнят да дойде отново, така че да мога да я зърна, тя си оставаше недостижима. Всички подобни проблеми изплуваха пред очите ми всяка сутрин по същия начин, по който бях си ги представял и вечерта — съблазни, от които не се интересувах по никаква друга причина освен тази, че те можеха да извикат очите й още веднъж.
След две седмици разбрах, че мога години наред да проявявам своето хитроумие без никакъв отклик и започнах да чувствам угризения, извинявайки се в тихата утрин за неправилната си тактика. Бях обгърнал желанието си да я видя отново с воала на лукавството. Какво очаквах от своята измама — че тя ще се появи с пълно доверие, за да ме поздрави от другата страна на времето?
Месец след случката, аз продължавах по цели вечери да гледам огъня и стария часовник на полицата, припомняйки си в най-големи подробности станалото. Онези проекти трябва да идваха отнякъде, всеки от тях мигновено ставаше на моя за щастие триизмерен „Пайпър 1-3с“, който беше докаран в хангара за първи път през 1998 г.
Аз не си бях измислил тези проектантски решения, не знаех за какво да се хвана, за да реша проблемите, когато ги оставях и отивах да спя. Това не бяха холографски шеги на някой съсед, който е насочил таен лазерен прожектор в утринния сумрак. Не бяха и халюцинации. Това бяха прости, но умно измислени устройства, практически проекти, които можеха да се приложат и да дадат решение на реални проблеми.
Освен това, мислех си аз, в тях ги няма външните претенции, които са модерни днес. Не се използват някакви екзотични материали или процеси, не се предполагаше да се внимава за много неща, нищо не намекваше за основните данни, които могат да се намерят във всеки компютър, и които трябва да насочват механиците, изпаднали в затруднение.
Лицето й не ми даваше мира. Тя изглеждаше толкова реалистична, делова, така съсредоточена в работата си и изцяло посветена на нея, че когато ненадейно зърна погледа ми, внезапно излезе от равновесие.
Гледах пламъците и танцуващите сенки. Съществува едно място. Съществува стая, така реална, топла и неизменна в собствения си свят, както е тази стая в моя свят. Тя не е в пространството, а във времето…
— Чудесно Гейнс, можеш да тръгнеш на сутринта, ако искаш. Вземи „еф-зед-зед“. И гледай да върнеш самолета непокътнат.
Тези думи не бяха казани високо, това не беше някой, който говори до мен на леглото. Самата делнична естественост на думите в главата ми ме накара да се стъписам, прозрачната простота на това изречение сякаш разкъса тишината. Почувствах го как се забива в тила ми.
— Какво? — извиках изненадано, сякаш можех да получа някакъв отговор, като крещя в мъртвата тишина на стаята. — какво?
Часовникът продължаваше да си тик-така и прилежно да измерва времето.
Тъй като бях сам в цялата къща, не се тревожех, че някой може да ме чуе.
— „еф-зед-зед“? Никакъв отговор.
— гейнс? Тик-так, тик-так.
— Играеш ли си с мен? — почувствах пристъп на болка и ярост.
— Каква е играта?
Минаха седмици наред, докато разбера очевидното. Нямаше да разреша загадката, като се опитвам да насилвам обстоятелствата или да моля нещо да стане. Хрумна ми въпроса: възможно ли е докато търсех подходящо лостче за вратата, да съм преминал отвъд разума? Но такова предположение ме водеше само до задънена улица. Как бих могъл да разбера?
Последно убежище за мен в редките моменти, когато нещата се развиват много зле, е да си взема спалния чувал, да отида в Къб, да запаля мотора ида политна към хоризонта, към залеза на слънцето, а вечерта да се приземя на някоя поляна. Тогава лягам и започвам да гледам небето и да чувам гласовете на приятели, които не мога да видя.
Има случаи, в които единственият начин да победиш, е да се признаеш за победен. И аз се признах за победен, отпуснах се на тревата под крилото на моята малка въздушна лодка и поисках отговор от звездите.