— Ако трябва да разбера онова, което става с мен, — обърнах се аз шепнешком към полярната звезда, — покажи ми онова, което е нужно да зная. Не разбирам какво да правя оттук нататък. Твой ред е. Предавам се.
Съвсем лек повей на вятъра прошумоля в отговор — вятър, който бе въздишал сред тревите хиляди години.
— Предай се.
Лежах в нощта. Мракът ме обгръщаше като хладно одеяло. Дишах бавно, бавно и дълбоко. Бях се отпуснал напълно. Бях се предал. Тази загадка не е твоя работа. Не си длъжен нищо да разгадаваш. Нещата са такива, каквито са. Твоята работа е да се смълчиш. Твоята мисия — да притихнеш.
Поемам дълбоко дъх; задържам; бавно издишам. Продължителна пауза. Вдишвам студения въздух; задържам: издишам топъл въздух. Моята единствена отговорност е да бъда.
Тъмният въздух ме обгръщаше, преминаваше през мен, аз се сливах с нощта. Имах странното усещане, че се издигам, че политам лек и още същия миг това усещане изчезваше и аз тежко падах на земята.
Както се взирах, без да забелязвам нищо наоколо, гледката бавно започна да се премества покрай мен, така както нощен пейзаж се премества, когато влакът потегли. Долових съвсем слабо прошумоляване от набиране на скорост, почти беззвучно в мрака. Не се тревожи, Ричард, казах си аз, нищо няма значение. Бъди отворен. Приеми нещата такива, каквито са. Мисълта, че нищо няма значение беше толкова успокояваща, че очертанията на пространството наоколо ми започнаха да се променят. Почувствах се като в кладенец.
Дишах спокойно, бавно, безгрижно и виждах пред себе си нежна светлина. Когато изменящото се пространство стана отново стабилно наоколо ми, видях, че е настъпил денят.
Лежах на трева, зелена като смарагд, под дълбоко небе. Самолетът и нощта бяха изчезнали. Намирах се близо до пътечка на едно възвишение и си напомних да не бързам, да се наслаждавам на времето. Надигнах се внимателно, седнах, после се изправих. В този момент зад гърба си чух надигащ се тътен. Обърнах се да погледна.
Оттатък в далечината се чуваха гласове, неразбираем говор. Смях. Мъжът носеше бял работен комбинезон. Това сигурно са механици, помислих си аз, но после се поправих: сигурно са наземни инженери. Дълбокият тътен продължаваше. Високият черен правоъгълник, през който можех да виждам, започна да се разширява. След това тътенът спря и пред мен се изпречи отворена врата.
Наблизо пееше птица, отправяйки към слънцето своята мелодия на четири тона. Това бе песен, каквато не познавах после от хангара се появи самолет, който представляваше малък, открит биплан и постепенно излезе навън. Всичко в него бе като излято — сребристият цвят, крилете, металната повърхност. Корпусът с цвят на тъмна монета изглеждаше като сребърен и на неговия фон изпъкваха кормилото и стабилизаторите. Фюзелажът бе като тъмно сребро и на неговия фон проблясваха клошът и щурбалът. Елероните се виждаха на края на всяко от крилата.
Вятърът довяваше шума от гласове, макар че разстоянието размиваше звуците и аз не можех да разбера нито дума.
Обичам летищата и ги познавам За мен летищата винаги са били като роден дом, независимо на коя точка на земята се намирам. Затова, без въобще да се замисля, аз тръгнах по пътеката, която водеше към хангара.
Този самолет не ми прилича много на разузнавателен модел „Томас Морз“. Дали пък не е „авро 504“? Никога не бях виждал този тип самолет, познавах го само от картинките. Дали не съм се озовал в Англия?
Наоколо тихо се разстилаше полето, на миля разстояние край хангара се виждаше само равана трева. Нямаше нито писти, нито линии за превозване на пътниците. Това тук не би могло да се нарече летище. Приличаше на аеродрум.
Пътеката свърна надясно, после наляво. За момент хангарът престана да се вижда, скрит зад живия плет от двете страни на пътя. Когато той се скри от погледа ми, почувствах известна тревога, сякаш ако загубех този контакт, щях да изпадна в мрачна безпосочност.
Ала само след няколко минути живият плет изчезна и на негово място се очерта леха от грижливо засадени цветя — примули. По тези места може би ги наричаха иглики.
Бях приближил и хангарът се издигаше огромен от лявата ми страна, фронтално се намираше сграда от дърво и камък, а вляво от нея, паркинг. Ето тук отново се спрях. На калдъръма бяха цели седем моторни превозни средства. Не познавах нито едно измежду тях. Повечето бяха малки, четвъртити, някои с потъмнял метал, а други с излъскан. Автомобилите никога не са били моята страст. Ще ми се да мога да ги опиша по-добре. Но дори и аз можех да определя времето, към което принадлежаха… Това беше някъде между 1910 и 1930 година. Ето например онази недодялана моторетка, която по-скоро прилича на мотопед, боядисана в маслиненозелено, поставена върху нестабилна платформа.