Пътеката заобикаляше паркинга, превръщайки се в калдъръмена уличка, след което по няколко дървени стъпала се излизаше на павирана алея, която извеждаше до голяма сграда, разположена перпендикулярно на хангара. До стълбите, които извеждаха към тази алея, стоеше дървена табела с надпис — първите думи, които виждах на това място:
Самолетна компания „Сондърс-Виксен“.
Поспрях пред стъпалата, опирайки се с ръка на парапета. Знаех, че тялото ми лежи и сънува в тревата, дишайки дълбоко под звездите. Знаех, че бих могъл да се събудя по всяко време, ако пожелая. Знаех, че всичко, което виждах, става във въображението. Но аз много отдавна се бях отърсил от фразата „голо въображение“. Бях убеден, че всичко във физическия свят е въображение, което само привидно изглежда солидно и по тази причина нямах никакво намерение да се отърся от представите за мястото, в което бях попаднал, нито да ги омаловажавам това, което виждам, е също толкова реално и толкова нереално, както и случващото се с мен в будно състояние, мислех си аз. Трябваше само да разбера къде съм попаднал и що за място е това.
В края на алеята се отбори врата, над която висеше табелка „Сондърс-Виксен“ и от нея излезе млад човек със свитък тънка хартия в ръка. Знаех, че не може да ме види, защото не принадлежах към неговото време. Виждах мястото само мислено и не можех по никакъв начин да оказвам въздействие върху него.
Той приближаваше към мен, а аз внимателно го разглеждах. Беше облечен в костюм от туид, бледобежов със съвсем леки райета, бяла яка на ризата и тъмна вратовръзка с някакви позлатени приспособления, с които се закопчаваше яката.
На ръкава на сакото си имаше леко петно от моторно масло.
Бе русокос, приветлив. Тананикаше си леко под носа и имаше вид на любопитен
Новак в бизнеса. Аз го наблюдавах без да помръдна, опитващ се да запомня всяка подробност. В джоба му имаше два молива и автоматична писалка. Твърде млад, за да бъде администратор, помислих си аз. Дали не беше проектант или някакъв инженер? На горното стъпало се спря така, сякаш ме виждаше, сякаш бе почувствал присъствието ми.
Изглежда интелектуалец, предположих аз. Явно не прекарва много време на открито. Прави впечатление на малко разпилян, недостатъчно организиран човек.
Вместо да премине през мене, той се спря и погледна право насреща ми.
— Добро утро, — каза той. — моля, извинете.
Подскочих от изненада.
— Към мен ли се обръщате?
— Да. Мога ли да мина?
— Разбира се! Естествено — отвърнах аз. — на всяка цена. Извинете…
— Благодаря.
Рулото хартия докосна пуловера ми и леко прошумоля.
Само след миг, още преди да съм се съвзел от изненада, до мен долетя бръмченето на мотора, запален зад гърба ми и когато се обърнах, младият човек си слагаше очилата. Нямаше каска, а само старомодни очила. Моторът бръмчеше на празен ход и от време на време изпускаше син дим.
Той ме изгледа за миг безизразно, по-скоро заслушан в шума на мотора, отколкото да ми обръща внимание, после кимна, махна с ръка и натисна газта, поемайки надолу по пътя. Шумът се изгуби сред храсталаците и отново настана тишина.
„Сондърс-Виксен“, мислех си аз. Не бях чувал за подобна самолетна компания, но ето че съществуваше.
Изкачих стълбите и до мен достигна някакъв шум: това бяха стъпки върху дърво. Не бяха стъпки на призрак, не бяха и невидими.
Минах през вратата и влязох във фоайето на сградата. Тук имаше ниско гише и бюро от тъмно дърво. На рецепцията стоеше жена пред шкаф за архиви от дъбово дърво. Когато влязох, тя обърна лице към мен.
— добро утро, господине, — каза ми тя. — добре дошли в „Сондърс-Виксен“.
Бе облечена не много по-различно от жената, появила се като пощальон в представите ми. Носеше дълга тъмна пола, бяла блуза с много копчета и опънати басти и малка коралова камея на врата. Тъмно-русата й коса бе опъната на кок.
— Добро утро — усмихнах се аз. — очаквахте ли ме? Може би знаете кой съм?
— Позволете ми да отгатна — отвърна тя и направи сериозна физиономия. — вие сте самолетен конструктор? Търсите ни от дълго време? И ето, че най-сетне ни намирате? Имате ли желание да разгледате завода?
Не можах да не се разсмея.
— Може би не съм първият? Тя натисна едно копче.
— Господин Дерек Хоторн — обади се тя, — имате посетител на входа.
После вдигна очи.
— Съвсем не сте първият, господине. Наистина е трудно да ни открие човек, но не и невъзможно.