Отвън долетя глух шум на запален мотор — пълна газ, после изключване, после пак пълна газ. Бяха запалили „абро“. Трябва да бе от… 1918 година?
Зад бюрото се отбори врата и влезе един млад човек. Тъмни коси, широко открито лице на личност, която няма какво да крие. Носеше панталони от туид, бяла копринена вратовръзка и кожено сако. Забеляза, че се бях заслушал в шума отвън.
— Това е „мортън“. Моторът е много стар модел. Или трябва да натиснеш цялата газ, за да го запалиш, или изключва.
Имаше здраво ръкостискане. Явно години наред е монтирал самолети, помислих си аз.
— Ричард Бах — представих се.
— Дерек Хоторн от „Сондърс-Виксен“,
На вашите услуги. Били ли сте тук преди? Той хвърли поглед към жената на рецепцията и тя мълчаливо кимна с глава в знак, че не съм бил.
— Намирате се на 1923 паралел, разбира се — той видя, че не разбирам и че искам да му задам въпрос. — не става дума за минало, а за паралелно на вашето време. Сигурно ви звучи малко сложно, но всъщност не е.
Дерек Хоторн взе едно кожено сако от закачалката до вратата и ми го подаде.
— Предполагам, че е добре да се наметнете. Още е малко хладничко.
Във въображението, помислих си аз, може да се очаква всичко да се случи. Това обаче беше първият път, когато съществата от моето въображение бяха видели мен в своето въображение.
Взех сакото и видях, че на гърба на яката, беше зашит надпис със златисти букви: това сако се носи с благодарност в памет на онова скъпо животно, което е дало земния си живот, за да защити авиатора от вятър и студ.
Отправих поглед към него. Той кимна с глава, без да се усмихне.
Съвсем сериозно, докато обличах сакото, аз отправих безмълвна благодарност към онази непозната краба.
Хоторн отбори вратата на рецепцията към един дълъг коридор, облицован с тъмно дърво, с картини на самолети по стените, който водеше към хангара.
— Готов съм да се обзаложа, че искате да разгледате машините.
— Да, но може ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се. Може и да ви изглеждаме малко загадъчни, но не сме.
Вървейки по коридора, минахме покрай редица врати: продажби, маркетинг, счетоводство, двигатели и системи, конструкторски отдел и кад. Когато минавахме покрай последната врата, тя се отбори и зад нея с молив в косата към мен отправиха поглед онези тъмни като нощ очи — лицето, което бях виждал от друго време.
— О! — възкликна тя.
И в този момент светът изчезна.
Така, сякаш се бях търкулнал от покрива долу, аз се стреснах от съня и видях, че се намирам сред ливадата, под звездите, които блещукаха отвъд крилото на Къб. Нощта беше студена като стомана.
— Ах! — възкликнах аз повече от объркан. — виж ти!
Грабнах фенерчето и дневника си, пренебрегвайки студа, и записах всичко, което бях видял и чул: сутринта в Англия, хангарите на компанията Сондърс-Виксен, паркинга, сградата, бюрото, гишето, жената на рецепцията, Дерек Хоторн, всяка подробност. Лицето, което прогони света, в който бях попаднал.
Потръпнах от студ и се протегнах към спалния чувал, за да извадя калъфа за мотора и да се забия с него. За мен бе скъп спомен онова време, онова лице и аз бързах да се завърна в своето въображение.
Но макар че постепенно се стоплих под покривалото за мотора, в ума ми се въртяха само въпроси. Каква беше тази компания „Сондърс-Виксен“? Какви са причините за нейното съществуване? Какво идва да ми каже? Коя е онази жена? Как да се върна в онова измерение?
Цялата сутрин ме връхлитаха само въпроси. Нямаше нито един отговор
Той го бе казал толкова недвусмислено, че аз го приех за безспорен факт. Съществува измерение, паралелно на нашето, в което продължава да бъде един вид 1923 година.
В това измерение съществуват хангари и офиси, мотоциклети и автомобили и хора, които се препитават, занимавайки се със самолети: проектират самолети, строят самолети, внедряват ги в действие, продават ги и ги обслужват. Сигурно съществуват също ферми, села и градове, но аз в своето въображение със сигурност бях видял само онова, с което разполагаше самолетната компания „Сондърс-Виксен“ и хората, които работеха в нея.
Съществуваха любопитни различия. Това не беше нашата 1923 година. Модата, по която се обличаха жените, например, съответстваше по-скоро на нашата 1890 година, отколкото на 1920. И все пак, съзнанието и тихото задоволство от това, че живеят в паралелен на нашия свят, при тях бе по-напреднало, отколкото при мен, по повод на такава една идея.
Престанал да пиша и върнал самолета в хангара, аз отново седях и гледах огъня, удобно разположен на кушетката. Дъждът тихо ромолеше по покрива. Не се бях помръднал от мястото си в продължение на часове.